— Ела тук! — каза поетът-воин. Усмихваше му се и го гледаше радостно, сякаш бе открил изчезналия си по-малък брат. — Това е достатъчно — струва ми се, че си готов да чуеш стихотворението.
С десет бързи крачки Данло стигна до стълбището и застана до Хануман. Докосна окървавената ръка на приятеля си и лъщящото му чело. Докосна студените нишки киселина. Погледна към поета-воин, който стоеше толкова близо, че можеше да докосне и него.
— Моля те, освободи го — каза Данло. — Ти се съгласи да ме попиташ за стихотворението си — затова те моля да го освободиш.
Марек пристъпи толкова близо до него, че Данло като че ли потъна в мириса на кана. Поетът-воин леко прокара върха на ножа си по пашкула от киселинна жица около гърдите на Хануман. Разнесе се металическият звук от разкопчаване на цип, но киселинната жица остана цяла.
— Нишките кася се режат трудно — каза Марек. — Няма да го направя, защото ще се опиташ да ме убиеш. Или да убиеш себе си.
Хануман трепереше. Цялото му тяло се разтърсваше от гняв и болка. Светлите му очи бяха широко отворени и впити в Данло. Данло не знаеше дали приятелят му разбира смисъла на думите.
— Но ако аз… не успея да довърша стихотворението — каза той, — ти ще го освободиш, нали?
— В известен смисъл — отвърна поетът-воин. — Имам наркотик, който ще го приспи — ще се събуди след три дни и ще остане жив, ако иска.
— Тогава му дай този наркотик.
— Не още. Трябва да се свести, за да присъства на мига на онзи, който заема мястото му.
— Но…
— Ако довършиш стихотворението, ти сам ще можеш да му дадеш този наркотик. Онази стреличка с лилавия връх, която хвърли в коридора, спомняш ли си?
— Спомням си — потвърди Данло и после каза: — Моля те, кажи ми стихотворението си.
Поетът-воин погледна очите на Хануман и отвърна:
— Жалко. Приятелят ти премина мига си. Сега вече никога няма да разберем какво е можело да стане възможно — за него.
— Кажи ми стихотворението си — преди да е станало прекалено късно.
Поетът-воин кимна, бръкна в страничния джоб на камелайката си и извади игла с розов връх.
— Моля те, застани с гръб към парапета до приятеля си. Данло застана до Хануман и притисна гръб към железния парапет. Някъде от дълбините на стълбището се разнасяха мрачни, подземни звуци на свистяща пара и вода, клокочеща по невидими тръби.
— Няма да ме завързваш с… киселинната жица, нали?
— Не — отвърна поетът-воин. Стоеше точно пред него. Данло усети дъха му — миришеше на нещо сладко, като портокали и мед. — Нямам повече жица.
— Тогава защо не ме оставиш свободен, без наркотици? Марек вдигна с лявата си ръка паралитичната стреличка към шията му. В дясната стискаше смъртоносния нож.
— Ако ти кажа стихотворението и ти не успееш да го довършиш, можеш да се опиташ да избягаш.
— Няма да… избягам.
— Можеш да се съпротивляваш, да се дърпаш от еканата. — Поетът-воин погледна Хануман и сведе глава. — Вече видя как наркотикът облизва душата с огнени езици.
— Наистина, видях всичко това — призна Данло. — Но не е ли възможно… човек да достигне мига на възможното без екана?
Марек дълго го гледа, после се усмихна.
— Навярно е възможно — отвърна той. — Ще видим. Данло усети, че рамото на Хануман се притиска до неговото, спусна ръка и откри дланта на приятеля си, гореща и хлъзгава от кръв. Той силно я стисна и каза:
— Тогава ме попитай за стихотворението си. Поетът-воин се приближи към него така, че гърдите им почти се докосваха. Притисна игличката до гърлото му и вдигна смъртоносния си нож над окото му.
— Обичаш ли поезия, млади Данло? Знаеш ли много стихотворения?
При този въпрос Хануман се оживи, изкрещя и после ужасяващо се засмя. Ръката му два пъти стисна дланта на Данло в таен код, сякаш за да му напомни за всички нощи, които беше прекарал в учене на древната поезия на Педар.
— Зная… няколко — отвърна Данло. Не спомена, че през последната половин година е научил наизуст около дванайсет хиляди стихотворения.
— Вече почти никой не се интересува от поезия — продължи Марек. — Но някога тя е била душата на цивилизацията.
— Моят… баща е обичал поезията — отбеляза Данло.
— Това е известно. Веднъж Рингес казал, че стиховете са мечтите на вселената, изкристализирали в думи.
— И че стиховете… са онази част от вселената, която мечтае?
— Така е — потвърди поетът-воин. — Тъжно е, но мечтите често унищожават мечтателя. За съвършените думи се заплаща с пречупен живот.