Въпреки изключително опасното положение, Данло се усмихна. Най-големият парадокс на поетите-воини бе, че използваха стиховете като ножове в опита да достигнат мига на възможното.
— Сега ще ти изрецитирам първите четири стиха от едно стихотворение — каза Марек. — Много, много старо стихотворение — готов ли си да го чуеш, Данло уи Соли Рингес?
Данло усети, че пръстите на Хануман внезапно стискат дланта му, сякаш се мъчеха да се вкопчат в скална издатина.
— Да — отвърна Данло. — Казвай стихотворението си. Поетът-воин отново кимна. Устните му бяха само на сантиметри от лицето на Данло и той произнесе с ясния си, силен глас:
Когато чу тези осемнайсет съвършени думи, Данло погледна към огнените глобуси, които изпълваха стълбището с прекрасна светлина. Замайващото сияние падаше върху лицето на поета-воин и обагряше всеки камък и жилка хоросан в тъмносиньо, бледолилаво и розово.
— Чу ли ме, млади Данло? Да повторя ли стихотворението? Чуй думите:
В ушите на Данло думите на поета-воин звучаха като прелестна, златна музика. Нямаше нужда да ги слуша повторно. Отлично помнеше стиховете, които беше научил наизуст. Още първия път беше разбрал, че това стихотворение не му е известно.
— Какъв е последният стих? — попита Марек и доближи върха на ножа си с още един сантиметър към окото на Данло. — Знаеш ли думите?
Данло усети, че твърдата малка ръка на Хануман трепери в неговата, и се обърна, за да го погледне.
— Кажи ги, Данло — измъчено промълви приятелят му. — Кажи ги.
Лицето на Хануман също бе красиво и блестеше във всички цветове на надеждата. Беше сигурен, че Данло трябва да знае това стихотворение. В момента Хануман бе сигурен, че Данло трябва да знае всички стихотворения във вселената.
— Моля те, кажи ги!
Данло още по-силно стисна дланта му и дълбоко си пое дъх. И после каза:
Поклати глава и гласът му замлъкна в безкрайността. Надяваше се, че греши, че някъде в паметта му като диамант, скрит сред планини по-малки скъпоценни камъни, може да открие това стихотворение. Надяваше се, че една съвършена дума може да доведе следващата и като каже началото на стихотворението, ще си спомни последния стих. Но как да си спомни нещо, което никога не бе знаел?
— Ще кажа стихотворението трети път — изрече поетът-воин. — И той ще е последен. Ако не успееш да го довършиш, трябва да се приготвиш за своя миг.
— Е, Данло уи Соли Рингес?
Данло усети как ноктите на Хануман се впиват в ръката му. Между дланите им се застича кръв и не можеше да се каже дали е на Хануман, или негова.
— Данло, Данло.
Чу Хануман да шепне името му и видя, че очите на приятеля му са влажни от лудостта на болката.
— Моля те — промълви Хануман.
Поетът-воин беше съвсем близо до Данло — той усещаше мириса на кана и горчиво-сладкия му дъх. В този момент целият свят на Данло се състоеше от гърлените стонове на Хануман, собственото му дълбоко дишане, сребърния блясък на иглата и ножа. Умът му бе пуст, пуст като чернотата между звездите. И в същото време в ума му имаше всичко. Имаше светлина от огнените глобуси, блестящи потоци светлина, отразяващи се от полирания базалт в прелестно поляризирани вълни. В тази светлина имаше нещо диво. Сякаш милиони милиони фотони носеха спомени за далечни звезди и други времена. Данло знаеше, че някак си в светлината трябва да е кодирано всичко: надежди, думи и най-дълбоките мечти на вселената. С тази мисъл завесата от светлина, която падаше отгоре му (а също и върху Хануман, и поета-воин) се разкъса, за да разкрие нещо, което не можеше да гледа, но от което не можеше и да извърне очи. Имаше светлина отвъд светлината, зад и под светлината. Тази чудна светлина бе съставена от хиляди странни нови багри. И във всяка от тях имаше цял свят от пространство, спомен и време. Цял свят. Данло усещаше, че точно зад очите му, въртящи се в глъбините на кръвта му, има светове в светове. В самия него имаше дълбочина и странност, които го удивляваха. В паметта му имаше нещо странно, сякаш вътре в него съществуваше нещо повече, нещо, за което не подозираше. В живота му (и навярно в живота на другите) се беше случило нещо изключително важно, нещо, което трябваше да си спомни. Сега и във всеки миг от живота си, като дете, застанало на океанския бряг, той винаги бе на прага на спомена, но този важен спомен винаги му убягваше. Преследваше го усещане за пропуснато време, ужасно подозрение, че е забравил огромни периоди от живота си. И най-ужасното от всичко беше сигурността, че тези спомени са точно под повърхността на душата му и че чакат като океан под пласт лед и сняг.