„Забравил съм какво съм забравил.“
На странната светлина на стълбището поетът-воин го гледаше и устните му разтягаха в ужасна усмивка. Той докосна с красивия си пръст острието на смъртоносния нож. И тогава внезапно, като айсберг, надигнал се от осветено от звездите море, в ума на Данло се появи дума. Почти мигновено я последваха други думи, пет прекрасни, съвършени думи. Бяха му чужди, но в същото време и някак напълно познати, сякаш много отдавна сам ги бе съчинил. Или по-скоро, сякаш ги съчиняваше сега, сякаш тези шест думи бяха единствените, които можеха да са били или да бъдат.
„Че целий свят…“
— Данло уи Соли Рингес — прошепна поетът-воин. — Готов ли си за своя миг?
Данло леко наведе глава, но преди Марек да успее да го докосне с ножа, впи поглед в очите му и каза:
— Да! — извика Хануман и притисна дланта на Данло към крака си. — Да — стихотворението, стихотворението!
Данло видя как през очите на поета-воин преминават цветовете на удивлението, замайването, благоговението и ужаса. На лицето му се изписа дълбока тъга, когато отдръпна иглата от шията му и сведе ножа си.
— Ти съвършено довърши стихотворението — каза Марек. — Според законите на моя орден след миг ще си свободен да си идеш.
Поетът-воин отстъпи няколко крачки, без да откъсва очи от Хануман и Данло. Погледна към сключените им окървавени ръце, после пъхна иглата в джоба си, но продължи да стиска ножа. От коридора зад него се разнесе слабо скърцане на врати и приглушени гласове. Марек не им обърна внимание и се съсредоточи върху задавените думи на Хануман:
— Защо… ни… освобождава?
— Защото трябва — каза поетът-воин.
— Но… ти… си… сключил… договор… да… ме… убиеш!
— Така е и затова повечето хора неохотно сключват договор с нас. Но истината е, че отдавна не сме позволявали на приятел да заеме мястото на приятел. Много отдавна. За последен път се е случило преди двеста и дванайсет години, пред Валериановите порти в храма на Джакаранда. И през цялото съществуване на ордена ми, от малцината, които са молили да потърсят мига на възможното, никой не е успявал да довърши стихотворението — до днес.
Поетът-воин дълго и дълбоко гледа Данло, който би трябвало да ликува (и да е озадачен) от успеха си. Но сега Хануман мъчително кашляше и се мъчеше да си поеме дъх.
— Може ли да получа стреличката? — попита Данло. — Така че той да… заспи?
— След малко — отвърна Марек. — Ако ще спазваме древните обичаи, Хануман трябва да присъства на още нещо.
— Какво… нещо?
На лицето на поета-воин се изписа жестока усмивка.
— Платиха ни за живот — нима вече не ви го казах?
— Да — объркан, потвърди Данло. — Каза ни, че чичовците на Хануман ти платили, за да пронижеш мозъка му с ножа си.
— Не, не е така. Не сте разбрали характера на договора ни. Чичовците му искаха Хануман да бъде убит безопасно от разстояние. С отрова или вирус. Евтина и позорна смърт.
— Все още не разбирам.
— Търсихме Хануман цяла година. Предположихме, че е заминал за Никогея и после нашите информатори го потвърдиха. Казаха ни, че хариджаните били бесни от смъртта на някакво момче, Педар. С тази смърт се свързвали имената на Данло уи Соли Рингес и Хануман ли Тош.
— И затова харджаните също са ви наели да… убиете Хануман?
— Не, разбира се. Поетите-воини не сключват договори с хариджани. Сключихме договор единствено с архитектите.
— Тогава…
— Когато научихме за връзката на Хануман със смъртта на Педар, разбрахме, че може би има причина да променим договора. И затова ме пратиха в Никогея.
— Но Хануман няма никаква вина за смъртта на Педар! При тези думи поетът-воин посочи с ножа си Хануман и поклати глава.
— Всъщност още от самото начало подозирах, че той носи цялата вина за злополучното падане на Педар.
— Не! Какво говориш? — Данло силно стисна ръката на Хануман и се обърна да го погледне. Но лицето на приятеля му беше бледо и пусто, а погледът му бе обърнат навътре към собствената му болка.