— Подозирах, че Хануман е убил Педар, но, разбира се, не можех да съм сигурен, без да видя лицето му. И това беше първата причина, поради която дойдох в грозната ви сграда. За да мога да се доближа достатъчно до Хануман и да прочета лицето му.
— Но Хануман… не може да е убил Педар!
— Но го е убил — каза поетът-воин. — Убил го е. Погледни лицето на приятеля си! Той чува думите, разбира ги. Усвоил ли си нещо от изкуството на сетиците? Начина, по който всяко лице винаги казва истината? Чети знаците, млади Данло. Не, не само устата, не само начина, по който хапе устните си. Погледни му очите, виж как се разширяват зениците му и после се свиват при всяко произнасяне на думата „убийство“. Той е убил Педар. Навярно с някакъв наркотик, който го е накарал да се подхлъзне по стълбите. Убил е Педар, за да спаси живота ти. Убил го е от обич към теб. Имал е волята да убие от благородни подбуди — това предположих, когато разпитах хариджанските старейшини. Това открих, когато го завързах с киселинна жица и го попитах дали има смелостта да е убиец. С очите си той каза „да“! Рядко и благородно същество е този Хануман ли Тош. И следователно достойно за рядка и благородна смърт. За истинска смърт — жалко, че може никога да не изживее своя миг на възможното, след като ти го освободиш.
— Хануман не е убиец! — извика Данло. — Ти си убиецът! Ти, с твоите договори и игли — с твоя смъртоносен нож!
Поетът-воин не оспори последното обвинение на Данло, само погледна дългия си нож, който леко стискаше между пръстите си.
— Моят договор — тихо каза той.
В този момент откъм коридора зад Марек се разнесоха гласове. Поетът-воин се обърна и хвърли поглед през рамо. Данло проследи очите му, вгледа се в мрака покрай клетките и видя плешив библиотекар и послушник в бяла роба. Библиотекарят беше старец и бавно куцукаше, навел глава към послушника, сякаш току-що бяха завършили пътуване през шиховото пространство, но майсторът смяташе, че е по-добре да следи разговора на послушника. Нещо — навярно стоновете на Хануман — го накара рязко да спре и да изправи глава. Той погледна през парата и слабата светлина към стълбището. При вида на поета-воин, който размахваше ножа си, библиотекарят скри лицето си с ръце и извика:
— О, не! — После хвана послушника за ръка, обърна се и се затича в противоположната посока към централната част на библиотеката. За миг стъпките им отекнаха в коридора, после заглъхнаха.
— Сега ще дойдат библиотекарите или техните роботи — каза поетът-воин. — Нямам много време да изпълня договора си.
— Какво искаш да кажеш? — бързо попита Данло.
— Платиха ни за живот. Следващите няколко секунди няма да задоволят архитектите, но договорът си е договор.
С тези думи той застана с леко разтворени крака и погледна право напред към Данло. После обърна върха на ножа към собственото си лице и се усмихна.
— Не… недей! — възкликна Данло. Той понечи да се хвърли към Марек, но поетът-воин измъкна от робата си смъртоносна лилава игла и каза:
— Моля те, не се приближавай. Платено е само за един живот, не за два. Твоят миг може да дойде по-рано, отколкото си мислиш.
— Моят миг ли?
Марек държеше игличката в лявата си ръка насочена към Данло, а с дясната приближаваше ножа към красивото си око.
— Казах ти, че първата причина, поради която днес влязох в библиотеката, беше да видя прелестното лице на приятеля ти. Това е вярно. Но имаше и друга причина — ние поетите винаги обичаме сложните мисии. След като свършех с Хануман, щях да дойда при теб, Данло уи Соли Рингес. Не за да те убия, поне не този път. За да те видя. Да видя кой си всъщност. Защото ние поетите-воини имаме ново правило, ново правило, което е старо: трябва да откриваме и убиваме потенциалните богове. Причина за това е баща ти, знаеш ли? Твоят баща, Малъри Рингес. Пратиха ме в Никогея да определя дали си синът на баща си.
В този миг на кръв, красота и ужас Данло не знаеше кой е всъщност. Беше непознат за самия себе си и животът му бе загадка, дълбока и необяснима като внезапния му спомен за стихотворението.
— Баща му… — започна Хануман, но не успя да довърши изречението си. Ръката му стисна дланта на Данло, лицето му се сгърчи и почти можеха да се видят вълните страдание, които разтърсиха тялото му.
Без да откъсва очи от Данло, поетът-воин каза:
— За теб има възможност. Ти ще си онзи, който ще си. Ти ще избереш, Данло уи Соли Рингес. Някой ден трябва да избереш. И тогава ние поетите ще те очакваме.
Откъм централната част на библиотеката, от дъното на мрачния влажен коридор покрай десетки звукоизолирани клетки се разнесоха далечни гласове, търкалящи се метални колела и много стъпки.