— А, Данло, виждам, че поетът-воин не те е докоснал. За Бога, недей да стоиш на прага и да пускаш вътре студен въздух — влез и седни с мен! — Бардо го покани в стаята със замах на огромната си ръка. — Обичам стаите ми да са топли, навярно повече, отколкото си свикнал. Дай да ти сваля кожите преди да си припаднал от жега.
В стаята наистина беше прекалено топло и Данло незабавно започна да се поти. Каменните камини в двата края на помещението бяха заредени догоре с лоено дърво, което пращеше и пукаше с оранжеви пламъци. Бардо носеше на гигантското си тяло само тънка роба, черна като пилотските, но от най-фина японска коприна и с бродерия от платинени и златни нишки. На пръстите му имаше пръстени със скъпоценни камъни, а на шията му висяха седем сребърни вериги. Покоите на Бардо бяха пълни с изящни предмети: голяма маса от каменно дърво и невероятно скъпи резбовани столове, изработени на Урадет; фравашки кръгли релефи и гоблени по стените; пиано, гошарп и синтезайзер; масичка за шах, инкрустирана с обсидиан и бял опал. В каменни саксии върху няколко малки масички растяха малки дървета бонзай с хилядолетна възраст. С миниатюрните си иглички и извити клони, всяко от тях бе уникално. Бяха ги култивирали безброй техни собственици, навярно още от Старата Земя, и ги бяха предали на наследниците си или ги бяха продали. На Данло му се струваше странно, че истински мъже са прекарвали живота си в старателно връзване и кастрене на растения, за да ги осакатят, чудеше се на вниманието и изкуството (и времето), необходими за тяхното оформяне. Ако знаеше нещо за парите, за тяхната рядкост и стойност, щеше да се удиви, че седемте дървета са стрували на майстора повече от три хиляди градски диска всяко.
— Обичаш ли бонзай? — попита Бардо.
— Не, сър.
— Е, и аз вече не. Преди имах още дванайсет, но умряха. Навярно не съм ги поливал както трябва.
Данло протегна ръка и натисна с пръст лепкавата черна почва в една от саксиите. Около корените на дърветата имаше прекалено много вода. Майсторът със сигурност ги бе убил с вода.
— В Деня на покорството Хануман ме попита дали може да се грижи за дърветата — каза Бардо. — В тях има нещо, което го привлича, струва ми се. Е, добре, навярно когато напусне кулата на сетиците, ще му позволя. И се надявам, че това ще е скоро. Не вярвам на проклетите сетици — че кой им вярва? Гледат те така, сякаш им се иска да каркират проклетия ти ум. Колкото по-скоро Хануман се избави от тяхната паяжина от йоги и мисловни игри, толкова повече ще се радвам. Бардо прегърна Данло през раменете.
— Моля те, седни тук — каза той и посочи една красива кушетка от тюленова кожа срещу камината. Самият той с въздишка и усмивка се настани в огромен тапициран стол, който преди години беше внесъл от Летосвят. Макар да бе ранно утро, майсторът вече пиеше: на една от страничните облегалки на стола беше поставена полупразна халба черна бира. Опрял лакти на бедрата си, той се наведе напред и светлината на огъня заигра с рубинени отблясъци по лъскавата му черна брада. — Двамата с теб трябва да си поговорим.
Данло се вгледа в големите кафяви очи на Бардо, ясни и изпълнени с хитрост, и кимна.
— Мога ли да ви задам един въпрос, майстор Бардо?
— Питай, моля те. И отсега насетне, когато сме сами, можеш да задаваш въпросите си, без да искаш разрешение.
— Майстор Бардо, онова, което се случи в библиотеката…
— Наричай ме Бардо, моля те. Просто Бардо. Така ме познаваше баща ти.
— Моят баща…
— Твоят баща — отново го прекъсна майсторът — беше Малъри Рингес. Ето, признавам го. Разбрах го още щом те видях. На площад „Лави“ по време на изпитанието ти, гол като уличница и измръзнал до смърт. Ти, с твоето диво лице — всичко в теб, дивите ти обноски и поведението на Рингес. Помислих си, че навярно е бил при куртизанка и че ти си резултатът. Изобщо не предположих, че си дете и на Катарин. Трябваше да се сетя. — Той въздъхна и почука грозното си изпъкнало чело с големия си пръст. — Е, всъщност го видях с очите си, но глупавият ми мозък просто не искаше да приеме истината.