— Вие сте били най-добрият приятел на баща ми, нали?
Бардо го погледна и разтри огромните мускули над сърцето си. Започна да говори бавно, сякаш на себе си; гласът му излъчваше горчивина.
— Може ли някой да е приятел с такъв човек? Човек, предопределен да стане бог?
— Но вие сте били с него на експедицията му при деваките! — възрази Данло. Устата му бе пресъхнала, в гърлото му беше заседнала буца. — С баща ми… и майка ми.
— Всички последвахме Рингес на онзи проклет замръзнал остров, вярно е. На Куейткел. Живяхме сред племето на деваките повече от година.
— Деваките — тихо, почти шепнешком повтори Данло и сведе очи към лъскавия под. — Благословените деваки.
— Да — каза Бардо с дълбок, басов глас, който отекна из стаята. — Чул си историята на раждането си, нали? От Педар, онзи следобед преди да падне по стълбището? Бедното момче. Педар ти е показал снимка на експедицията, нали? И сигурно искаш да знаеш истината за баща си, за нашата експедиция. Е, много ми е тъжно да го кажа, но с дивотата и похотта си баща ти си създаде врагове сред деваките. Баща ти и майка ти — цялото ти проклето семейство с техните убийствени сърца и кръвосмешения. Разбира се, че си създадоха врагове. Всички ние си създадохме врагове. Аз също. Да, признавам участието си в тази лудост. Истината е, че аз бях нещо повече от приятел на Малъри — той ме обичаше като брат! А после дойде онази проклета експедиция. Баща ти уби девакски мъж, казваше си Лиам, а неговият брат пък уби мен, прониза ме в сърцето с проклетото си копие. Да, създадохме си врагове, но си създадохме и приятели и това е целият ад, аз обичах деваките и те ме обичаха. Жените, разбира се, Ментина, Нори и Тасарла, с техните пълни, дълги бедра, но и мъжете. Хайдар и Уемайло ми бяха приятели. И Чокло, особено Чокло. Жалко, млади приятелю, че те изоставиха, но поне остана Соли да те наглежда. Твоят дядо, както вече сигурно си разбрал. Соли Мълчаливия — какво можеш да ми кажеш за Лиъполд Соли, добре ли е?
Данло гледаше как Бардо пресушава халбата си и с мъка промълви:
— Соли е мъртъв.
— Мъртъв! Великият господар пилот най-после мъртъв? Как умря?
— По време на прехода ми към мъжественост изяде черния дроб на костур… и се отрови.
— Жалко — рече Бардо и облиза с дебелия си червен език пяната на бирата от вътрешната страна на халбата. — Но ми кажи, млади приятелю, защо Соли е ял този черен дроб? Къде е бил Хайдар — защо Хайдар не ти помогна в прехода?
— И Хайдар е мъртъв.
— О, жалко — обичах Хайдар.
— Всички са мъртви.
— Какво?
— Всички са мъртви, Бардо. Благословеното племе на деваките.
— Мъртви? Всички? И Чокло ли?
— Да.
— Как умряха?
— От болест.
— За Бога! — изрева Бардо и удари с халбата по стола си. — Та те бяха най-здравите хора, които съм виждал! Как така всички са умрели?
Като клатеше глава и си мърмореше майсторът се изправи, доля халбата си, отпи, погледна Данло и облиза бирата от мустаците си.
— Уби ги чума — каза Данло. — Вирус, създаден от хора. — Той докосна белега над окото си и разказа на Бардо онова, което бе научил в библиотеката за архитектите от Кибернетичната универсална църква и чумата, която бяха създали.
— О, жалко — рече Бардо. По месестото му лице избиваха капки пот и се стичаха по брадата му. — Жалко.
— Баща ми е заразил деваките с този вирус.
— Гадно биооръжие! — каза Бардо, погледна през прозореца към снежното небе и заговори тихо, сякаш беше сам в стаята. — Наистина жалко! Най-ужасното нещо, което съм чувал. За Бога! Значи всички ние сме вирусоносители? И аз. Защо слепвачите не ни предупредиха, че деваките нямат имунитет? Защо не се сетих за опасността? За какво друго ми е даден този прекрасен мозък, ако не за да се сещам за такива възможности? И защо ти не се сети, Малъри, приятелю мой? О, но ти винаги беше толкова безразсъден. Див и безразсъден — такава беше проклетата ти съдба.
— Мисля че са заразени всички алалойски племена — каза Данло.
— О, сигурно — съгласи се Бардо. — Но не трябва да смятаме, че са обречени. Не, това ще е много, много жалко.
— Но шайда вирусът убива всеки, когото докосне! Всеки… който е невинен, всеки, който няма имунитет.
— Е, може би има начин да помогнем на твоите алалои да придобият имунитет.
— Наистина ли?
Бардо отново отпи от бирата си, потупа къркорещия си корем и отвърна:
— Аз естествено не разбирам от слепване. Аз съм пилот. Но защо потискащите гени, които предпазват нас двамата с теб и всеки цивилизован човек — защо тази ДНК да не може да се слепи в хромозомите на алалоите?