— Възможно ли е? — попита Данло.
— За Бога, надявам се! Струва ми се съвсем просто. Даже да се наложи да отнесем на ръце и последния алалои при градските слепвачи.
Данло потри чело във внезапна тревога. Помисли си за всичко, което му се беше случило от пристигането му в Никогея, и каза:
— Да доведем алалоите във Вълшебния град… това може да ги унищожи като народ.
— Да не би предпочиташ да видиш как мозъкът им изтича през ушите?
Данло погледна към камината. В тъмночервените пламъци на паметта си видя смъртните огньове в пещерата на деваките през нощта, в която бе умряло племето му.
— Не — отвърна той.
— Е, предполагам, че щом ги излекуваме от тази глупава чума, можем да ги върнем в пустошта.
— Но това са двеста племена!
— Толкова много? Е, доста ще е трудно? Ще трябва да отменим споразуменията. Отново.
— Какво споразумения?
Бардо се оригна, усмихна се и отпи от бирата.
— Алалоите са първият народ, открил тази планета. Когато преди три хиляди години Орденът се преместил тук от Арцит и заварил света, населен с групи диви мъже, сме сключили с тях споразумение. Не си ли учил нашата история? Имаме право да живеем само на този остров, на Никогея. Останалата част от планетата принадлежи на алалоите. И контактът с тях е забранен.
— Но баща ми… е отишъл при племето на деваките, нали?
— О, да. Но първо подаде молба до Арбитъра да отмени споразуменията.
Данло докосна бялото перо в опашката си и каза:
— И споразуменията са били отменени и деваките са мъртви.
— Съжалявам, Данло.
— И смятате, че споразуменията трябва да се отменят… пак?
— Няма друг начин. Сега Арбитъра е мъртъв и ще трябва да подадем молба до колегията на господарите.
— Смятате ли, че те ще уважат такава молба?
— За Бога, ще им се наложи! Трябва да поправим стореното. Аз трябва да го поправя, нали разбираш? Аз, Бардо — имам приятели сред господарите. Те ще ме послушат. Ако има начин да излекуваме алалоите, ще го открием. Обещавам ти го, млади приятелю.
Данло вдигна поглед към него и се усмихна. Съвсем разбираемо, Бардо не му каза, че влиянието му в колегията на господарите е по-скоро в царството на желанията, отколкото в действителността. Всъщност след като смъртта на Педар Сади Санат бе довела до проникване на поет-воин в библиотеката (или поне така смятаха враговете на Бардо), мнозина господари искаха Бардо да си подаде оставката като майстор на послушниците.
— Никога не съм предполагал, че нашата малка библиотека може да е толкова опасно място за послушниците — продължи Бардо. — Първо откриваш източника на този смъртоносен вирус и после се появява поетът-воин. Жалко за онзи беден библиотекар — как се казваше? Майстор Смит. Той е първият от Ордена, убит по този начин, откакто преди четиринайсет години онзи безумен поет-воин се промъкна в кулата „Данлади“ и едва не уби Лиъполд Соли. Лош знак е, че поетите-воини отново са се размърдали. Жалко, много жалко.
Парфюмът на Бардо и миришещият му на бира дъх бяха толкова силни, че за миг Данло престана да диша. После каза:
— Страхувам се за Хануман.
— Страхуваш се, че ще се опита да го убие друг поет-воин ли? Това вече е малко вероятно. По законите на ордена на поетите, след изпълнението на договора не може да има повече убийства. Разбира се, обикновено това не се налага — направо не е за вярване, че Хануман е останал жив. А и ти. Смел си като баща си. И два пъти по-безразсъден — внимавай, иначе ще дадеш прекалено много храна на клюките, нали знаеш.
Данло засрамено се усмихна, после се изправи и погледна през прозореца.
— Загадката тук — изкънтя в ухото му гласът на Бардо — е защо някой изобщо е сключил договор с поетите да убият Хануман. И не само защо, а и кой.
— Не… знаете ли?
— А ти знаеш ли?
Тъй като не искаше да говори за случилото се на стълбището в библиотеката, Данло се обърна към майстора и попита:
— Откъде да зная?
— За Бога, продължаваш да отговаряш на въпросите ми с въпроси! Да не би това да е особеност, заложена в проклетите ти хромозоми?
— Извинете.
— Като майстор на послушниците, трябва да попитам за някои неща. Колегията на господарите ми възложи това задължение. Разбира се, малко е вероятно да знаеш онова, което трябва да разберем, но е възможно поетът да е казал нещо дребно, което да ни помогне да разгадаем тази загадка. Малцина го знаят — баща ти ми го каза веднъж, — но поетите обичат да говорят на жертвите си преди да ги убият.