— Аз… не искам да си спомням онова, което каза поетът-воин. — Данло сведе очи към обувките си, които бяха изсъхнали от топлината на камината.
— Не можеш да си спомниш ли? О, колко странно! — Страхувах се… за живота на Хануман.
— Но не си се страхувал за собствения си живот.
Данло вдигна глава, погледна Бардо, но не каза нищо.
— Но не си се страхувал да запомниш проклетите стихове на поета!
— Откъде знаете… че съм ги запомнил?
Бардо наду бузи за миг, после плесна с ръце.
— Откъде зная ли? Ще ти кажа откъде. Мислиш ли, че не съм ходил да видя Хануман? Е, ходих. Той не ми каза много, едва можеше да говори. Но си спомни как си измамил поета-воин, как си заел неговото място под ножа на поета. Възхищава се на смелостта ти, както и аз. И още повече се възхищава на хитростта ти. Използваш ахимса като оръжие, за да го накараш да ти каже стихотворението, и сега поетът е мъртъв. Каква ирония! Та ти си победил поет-воин, за Бога! Като баща ти — трябва да знаеш, че веднъж и баща ти победи поет-воин.
Тъй като не искаше Бардо да вижда очите му в този момент, Данло скри лицето си с ръка и сведе глава.
— Не знаех… че поетът-воин ще обърне ножа срещу самия себе си.
— Е, така или иначе го е направил. Ти си провалил задачата му и единствено по този начин е можел да изпълни договора си с проклетите архитекти.
При тези думи Данло отпусна ръка от челото си и повдигна глава.
— А, това те интересува, нали? Разбира се, че архитектите трябва да са наели поета-воин. Не хариджаните, както смятат по-тъпите господари. Разбира се, истина е, че хариджаните обвиняват двама ви с Хануман за смъртта на Педар. Теб, заради верността ти към ахимса. Ти си устоял на варварството му, нали? И си го направил по начин, който го е посрамил и го е накарал напълно да осъзнае низостта си. И си му се противопоставил, нали? С тъпата фравашка игра за причиняване на свещена болка. Каква ирония! Ти си измъчвал душата на Педар повече, отколкото те е измъчвал той. И така си го подтикнал да се качи по стълбите през нощта — било е почти неизбежно да изпие прекалено много вино и да падне, за да намери смъртта си. Или поне така твърдят хариджаните.
— Но защо обвиняват и Хануман?
— Е, Хануман е най-близкият ти приятел, нали? Известно е, че винаги, когато е имал възможност, той се е противопоставял на Педар.
— Тогава някои от господарите трябва да смятат, че хариджаните са сключили договор с поетите-воини… да убият и Хануман, и мен, така ли?
— Точно така. Но логиката им има основен недостатък. Хариджаните много повече обвиняват мен за смъртта на Педар. Ако те бяха наели поета-воин, пред проклетия нож щях да се изправя аз.
Тази мисъл, изглежда разстрои Бардо, защото той внезапно поглади тила си, оригна се, взе халбата и я пресуши на три огромни глътки.
— И така, трябва да са били архитектите — продължи той. — От деня, в който Хануман положи обета си, знаех, че е избягал от Катава преди да пристигне в Никогея. Той ми каза, че имало някакъв проблем, че семейството му враждувало с архитектите старейшини. И че баща му умрял при загадъчни обстоятелства. Подозирам, че е бил убит — тези кръвожадни архитекти винаги се избиват помежду си. Не зная защо биха преследвали Хануман толкова надалеч, толкова безмилостно. Какво може да е направил? Добре, няма значение какво е направил. Нашият Орден е стар и прогнил като смрадливите зъби на господаря Цицерон, но едно от достойнствата ни е, че продължаваме да закриляме своите. Хануман може да е продал ДНК си на слеляк или дори да е убил баща си — но това няма значение, щом е минал през портата на Академията и е положил обета си.
Въпреки че Бардо каза последните думи без никакъв намек или скрит смисъл, дъхът на Данло секна, сякаш внезапно го бе връхлетял студен вятър. Ужасяваше го всяка връзка, макар и неумишлена, между приятеля му и идеята за убийство.
— Аз… не зная защо са пратили поета-воин в Никогея — каза той. Марек наистина не му беше казал истинската причина, поради която архитектите са го наели да убие Хануман. Макар че гореше от желание да научи тази причина, Данло не искаше Бардо да види загрижеността му. — Но поетът-воин каза нещо… което си спомням. Каза, че поетите-воини имали ново правило. Ново правило, което е старо. Каза, че поетите-воини трябвало да убиват всички потенциални богове.
— Аха! — изтътна Бардо. — Поетът е казал това на теб, нали? Вярно ли е? И ако е вярно, защо е трябвало да го казва на теб?
— Той ме попита… дали съм синът на баща си.
— Охо! Не мога да ти опиша колко ме интересува това. Поетите-воини имаха основание да следят кариерата на баща ти. Той започна нещо, този твой баща. Човек, бог — той раздвижи вселената и поетите-воини усещат, че небесата се разтърсват, и се страхуват, че звездите могат да паднат. Затова ли трябва да убиват всички потенциални богове? И какво разбират под думата „потенциални“? Със сигурност не да убиват всички хакри на Кибернетичните църкви — сред архитектите еретиците никнат като личинки в леш. Трябва да са милиони. Поетът едва ли е трябвало да убие Хануман заради дребните му ереси. Има ли нещо в приятеля ти, което да съм пропуснал? Възможно ли е поетите да смятат, че Хануман ли Тош ще се опита да последва пътя на баща ти? Че може да го последва? О, каква мисъл — не мога да ти кажа колко много неща ме кара да си мисля това!