С тези думи Бардо започна да се разхожда назад-напред, като поглаждаше брадата си и сумтеше. Данло стоеше пред пламъците в камината и също се замисли за спомените си. Отлично си спомняше какво му бе казал поетът-воин: че Хануман е убил Педар. Спомняше си и че пътят на баща му е минавал през развалини и убийства: някога Малъри Рингес беше убил мъж на име Лиам, поет-воин, трима пилоти по време на Пилотската война и накрая цялото племе на деваките.
— Слушай — каза накрая Бардо. — Няма смисъл да повтаряме недоказани догадки за причината да пратят поета-воин да открие Хануман. Разбираш ли? Навярно ще е най-добре да не казваш на никого за това „ново правило“ на поетите-воини.
— Аз… не искам да казвам на никого.
— Добре. Навярно никога няма да научим защо са пратили поета-воин. Но ето още една хипотеза: възможно е в края на краищата архитектите изобщо да не са сключвали договор. Възможно е поетът да е пристигнал в Никогея по заповед на господарите си от Калар. Възможно е поетът съвършено да е пресметнал събитията в библиотеката — може да е предвидил, че ти ще излезеш от клетката си и ще го завариш да се готви да убие Хануман. Това кърваво мъчение като изпитание — но за теб. Възможно ли е цялото това убийство да е инсценирано само като изпитание за твоя потенциал? О, Данло, млади приятелю — ти ли си синът на проклетия си баща?
И Бардо дълбоко се вгледа в очите на Данло, толкова дълбоко, че като че ли вече не гледаше към него, а към някакво свое отражение.
— Възможно ли е? — продължи майсторът. — Защо тази мисъл не ми хрумна по-рано? Заслепен ли бях, или просто съм бил страхливец? Възможно ли е? Възможно ли е всички ние да сме деца на убийственото сърце на баща ти, на неговата безумна, прекрасна душа? За Бога, кой си ти? Кой съм аз? Кой е всеки? Възможно ли е други да последват пътя на баща ти? Чудя се за това във всеки миг всеки ден от цели тринайсет години. Въпросът е защо не знаех, че се чудя? О, но вече зная — и зная, че зная, за Бога!
Бардо се засмя с дълбокия си, сякаш излизащ от корема му смях, като че ли се наслаждаваше на вселената и всички неща в нея, без да изключва и себе си. После внезапно плесна с ръце и каза:
— Макар че винаги ми доставя удоволствие да разговарям с теб, има друга причина, поради когато те поканих тук. Време е да ти дам нещо, което е твое.
Той бавно се приближи до голямата маса и изрита настрани безценния стол, който препречваше пътя му. На масата имаше кутия, инкрустирана с малки перлени триъгълници и квадрати от каменно дърво. Майсторът я взе, отнесе я при Данло и я пъхна в ръцете му.
— Прекрасна е — каза Данло. Кутията бе студена и твърда. Той вдигна поглед към Бардо и се усмихна. — Благодаря.
— Не, не, не си ме разбрал — припряно и ядосано отвърна Бардо. — Кутията е моя — платих за нея сто маунда на Урадет! Но съдържанието й принадлежеше на баща ти. И на майка ти. Отвори я, какво чакаш?
Данло се подчини. Капакът плавно се отвори на златните си панти и той мигновено усети миризмата на мухлясала стара кожа. Вътре имаше две книги, всяка дебела като снежен блок, и прозрачен камък, който приличаше на кварц. И други неща.
— Е? — каза Бардо.
Данло се приближи до безценната масичка за чай и остави кутията върху нея. Извади една от книгите, отвори я и прелисти сухите страници.
— Виждал съм я и преди! — с разширени очи възкликна той. — Докосвал съм я… много, много отдавна.
— Какво! Как е възможно?
Зад прозореца сняг покриваше плъзгите и полята на „Боря“ и Данло си спомни за друго снежно поле, което беше пресичал много отдавна. Споменът бе блед, навярно само спомен за спомен: веднъж, точно след като получи името си на третия си рожден ден, двамата със Соли потеглиха с шейна от брега на Куейткел, за да открият икалу, малка колиба от сняг. Той влезе в колибата сам. Там откри същата книга, която сега държеше в ръцете си. Някой му я беше взел — все още усещаше гнева си, че са му я отнели. Не помнеше нищо друго. Той, чиято памет за живота му обикновено бе толкова ясна, можеше да си спомни само тези разпокъсани образи и чувства. Тъй като му се стори срамно и странно, че паметта толкова загадъчно му изневерява, Данло реши да не казва нищо повече.