— Знаеш ли какво е това? — попита Бардо.
— Да — отвърна Данло. — Книга. Стария отец имаше много книги в дома си. Той… ме научи да чета.
— Можеш да четеш? О, признавам, че никога не успях да науча това варварско изкуство. Чудя се защо фравашите изобщо си правят труда.
— Но това е толкова просто! — каза Данло. — Много по-просто, отколкото да познаваш идеопласти. — Наистина ли?
— Наистина… Бардо. Искате ли да ви науча да четете? Това е благословено изкуство.
— Сега ли? Тук? — Носът на майстора бе червен като зрял кръвноплод, погледът му беше някак странно отнесен. Той бе човек, който менеше настроението си толкова лесно, колкото дрехите си, за да излезе в снежен следобед. — Навярно някой друг път — днес ме очаква тежък ден.
Данло отвори книгата на титулната страница и кожата пропука. Той прочете на глас:
— „Реквием за Homo sapiens“.
— Това е книгата на Арбитъра — каза Бардо. — Цинична история на човешката раса. Баща ти я наследи от него — или може би я е откраднал.
Данло прелисти няколко пожълтели страници и стигна до място, което го заинтригува:
„Homo sapiens като загадка на еволюцията: едновременно е и загадъчно, и удивително, че приблизително същият интелект, необходим за изработка на остър връх на копие, е достатъчен за откриване на математически теореми. В друга вселена би могло да е иначе. И така, на човешките същества щеше да им е спестена трагедията да съществуват полу като маймуни, полу като богове.“
Той прочете тези думи на Бардо, който стоеше над него и надуваше дебелите си бузи.
— О, Арбитъра беше циничен човек! Чети тази книга на свой риск, млади приятелю.
С усмивка на уста Данло се поклони, после бръкна в кутията и извади другата книга. Корицата й бе от стара кафява кожа, украсена със златни спирални орнаменти по краищата. На много места златото се беше отчупило или изтрило.
— Както сам можеш да се убедиш, сборник със стихове — каза Бардо. — Арбитъра я подари на баща ти. Наистина беше подарък — поне в това можеш да си сигурен.
Данло прехвърли първите няколко стихотворения и каза:
— Не разбирам тези думи. Начинът на свързване на буквите, звуковете… нямат смисъл.
— Е, повечето стихове са древни — поясни майсторът. — Написани са на мъртви езици. Баща ти обичаше поезията — всякаква поезия — така, както другите мъже обичат жените.
— Тогава ще трябва да науча тези мъртви езици, за да прочета книгата.
— Щом искаш. Аз лично никога не съм имал такова търпение.
— Благодаря, че ми дадохте тези книги, Бардо.
— Не съм ти дал нищо. — Майсторът застана до прозореца и се загледа към снега. — Просто ги пазех за баща ти, в случай че се върне. Сега са твои. Истината е, че се радвам да се избавя от тази отговорност.
Данло го гледаше тъжно и си помисли, че огромният мъж всъщност изобщо не се радва.
— Така или иначе ви благодаря — каза той.
— Е, добре, пазя и още неща. Пръстена, разбира се. И топката. Извади я от кутията, млади приятелю.
Данло извади прозрачна кристална топка. Тя бе малко по-голяма от юмрука му и тежеше като камък. Това беше най-съвършеният камък, сфера на провидец, направена от безупречен диамант.
— О, това е благословен камък — рече Данло. — Имакла, като око на птица.
— Беше на майка ти — поясни Бардо. — Тези сфери — правят ги провидците.
— Майка ми е била провидца, нали?
— Една от най-добрите провидци.
Данло вдигна сферата към прозореца. Гладката й повърхност блестеше с отразени багри. Докато я въртеше между ръцете си, по нея искряха бронзови и лилави светлини, като мънички светулки, попаднали в лед. Той погледна през прозрачния диамант дълбоко към центъра на сферата. Там всички цветове се разтваряха в сияеща белота, която го заслепи.
— Никога не съм виждал нещо… толкова прекрасно — каза Данло.
— Когато положат обета си — отвърна Бардо, — всички провидци получават такива сфери. След смъртта на Катарин баща ти я задържа, вместо да я върне на господаря провидец, както би трябвало.
— Бардо — внезапно попита Данло, — как е умряла майка ми?
Майсторът пресуши остатъка от бирата си, изтри устните си с копринена кърпичка и отвърна:
— О, млади приятелю, тя умря в девакската пещера, жалко. При раждането ти — беше тежко раждане, разбираш ли, и тя загуби прекалено много кръв.
Докато Бардо говореше, Данло не го изпускаше от поглед. Видя, че кръвта се отдръпва от огромното му лице, забеляза, че очите му се втвърдяват и заблестяват като диаманти. И разбра (или си помисли, че е разбрал), че този тъжен, страстен човек не му казва цялата истина.