— Ето — припряно рече Бардо, — вземи пръстена и да приключваме.
Данло дълго гледа към огъня, притиснал с юмрук пръстена към сърцето си. И после попита:
— Бардо, какво е той? Знаеш ли какво е благословеният ми баща?
— Той е бог! — внезапно извика Бардо. — Проклет бог.
— Но какво означава… да си бог?
— Само бог знае това.
— Тогава…
— Твоят баща — прекъсна го майсторът — беше първият спомнил си древните еди. И навярно единственият, спомнил си ги толкова дълбоко. Той погледна навътре в себе си и откри тайната на живота — тайните на боговете. Мисля, че е открил тайната на безсмъртието. Огромна мощ, мощта на ума, която боговете трябва да обичат повече от всичко друго.
Данло внимателно слушаше и не откъсваше очи от огъня.
— Да си бог не трябва да е… нищо друго освен болка — каза той.
— Какво? Защо мислиш така?
— Ами… не зная.
— Е, баща ти сигурно е платил висока цена за божествеността си. Той каркира проклетия си мозък! Две трети от него бяха заменени с неврологици. Агатанджианите направиха за него тези биокомпютри, когато го върнаха от смъртта.
— Но част от него все още е човешка, нали?
— Навярно.
— И тази човешка част, човекът, който той все още е — той съществува ли в тялото му? Ами тялото му? Дали е същество от плът и кръв, като нас двамата?
— О — каза Бардо, — основният въпрос. Но истината е, че не зная.
— Но ако мозъкът му все още отчасти е човешки — настоя Данло, — ако сърцето му бие като човешко сърце, той трябва да съществува… някъде. Някъде в пространствовремето.
— Навярно.
— Тогава дали все още живее в „Иманентно въплъщение“? Около коя звезда обикаля светлинният му кораб?
— Откъде да зная, за Бога?
— Но вие сте били най-добрият му приятел!
— Смятам — каза Бардо, като се върна до прозореца, — смятам, че се е загубил в Същността. Потънал в ума си, ако не в тялото си.
— Тогава баща ми… е преминал оттатък?
— Не съвсем. О, имаше нещо като брак. Това е мистична идея и аз мразя мистицизма, но започвам да вярвам в нея.
— Защо?
Бардо почука с пръстените си по прозореца и посочи към небето.
— Как иначе може да се обясни навременното появяване на Златния пръстен? Смятам, че това е рожба на ума на баща ти. И на Същността.
Данло погледна през прозореца и видя, че снегът е престанал да вали. Небето бе като мокро сиво одеяло, тежко и много ниско. Той си помисли, че Златният пръстен расте като втора атмосфера далеч над облаците. И се закле, че ако някога стане пилот, ще отиде там да види какви същества и нов живот е сътворил баща му. Свали ципа на камелайката си, докосна пръстена, който му беше дал Бардо, и попита:
— Смятате ли, че Златният пръстен ще предпази животните на света от радиацията на Вилда? Наистина?
— Такъв беше планът на баща ти — той винаги имаше план.
— Тогава животът на този свят… ще продължи да живее?
— За Бога, надявам се, тъй като все още съм жив на това от бога замръзнало място!
— Тогава баща ми е убил един народ… и е спасил света.
— Е, баща ти винаги е бил ироничен, този твой баща. Данло притисна кокалчетата на пръстите си в челото си и тихо издекламира:
— Хала е пътят на мъжа, що обича света.
— А? Хала?
— Трябва да вървя — каза Данло, изправи се и стисна диамантената сфера в ръка. Потеше се и очите го боляха от продължителното взиране в небето. Помисли си за баща си, който някога бе убил Лиам от девакското племе и мнозина други. — Шайда е пътят на мъжа, що убива други хора — промълви Данло.
Бардо, който имаше остър слух, поклати глава.
— Не трябва да го съдиш, млади приятелю. Даже когато беше човек, той се различаваше от другите хора.
— Наистина ли?
— Виж, той беше обречен да стане бог. Сега го разбирам. — Майсторът протегна ръка към празната кана с бира на перваза. Усмихваше се на себе си и влажните му кафяви очи изглеждаха пълни със спомени и мечти. — Чудя се какво ли е да станеш бог.
— Трябва да си вървя — повтори Данло.
Бардо взе скъпоценната кутия, подаде му я и каза:
— Прибери книгите. И топката. И моля те, задръж кутията.
— Благодаря — каза Данло.
— Къде отиваш, че толкова бързаш?
— В кулата на сетиците — отвърна Данло. — Навярно днес майстор Хавиер ще ми позволи да видя Хануман. Трябва… да го попитам нещо.
— А, добре. Е, след няколко дни ще пратя да те повикат. Колегията на господарите ще трябва да ни даде разрешение за алалоите и искам да дойдеш.
Данло напусна светилището и се понесе по гладките плъзги на „Боря“, за да зададе на Хануман един прост въпрос.