— Наричат себе си Тетрадата — рече майсторът. — Аз пък ги наричам Четиримата варвари, всичките. Особено Чанот Чен Цицерон. Той ми каза, че Тетрадата нямала право да отменя споразуменията. А това е лъжа! Тетрадата правя каквото си поиска. Господарят Цицерон каза, че само цялата колегия на господарите можела да отмени споразуменията — и после каза, че Тетрадата нямало да обременява колегията с искане за взимане на такова решение в такъв момент! За Бога, тези стари господари ме дразнят! Не обичат да слушат. О, но накрая привлякох вниманието на господаря акашик, иначе щеше да е жалко за нас и ужасно за бедните алалои. Николос Стария — някога той беше приятел на баща ти, а и мой. Властта го развали, жалко, но поне все още уважава приятелството. Той убеди господари те Цицерон, Пал и Васкес да поставят въпроса в колегията. Ще заседават на седемдесет и четвърти, цялата колегия на господарите, и тогава ще получим отговор.
На сутринта на сесията Данло облече неудобните си официални дрехи. Ушита от едно-единствено парче плат, официалната роба бе достатъчно широка под кръста, но дългите тесни панталони силно затрудняваха движенията на краката му. Тъй като от първия ден в „Боря“ тялото му беше натрупало доста мускули, фината бяла вълна прекалено стягаше гърдите и раменете му. Всъщност робата бе толкова тясна, че трябваше да помоли Мадава ли Шинг да затвори ципа на гърба му.
— Мога ли да те докосна? — по саркастичния си, но приятелски начин попита Мадава. — Мога ли да докосна единствения послушник в историята на Ордена, който е победил поет-воин?
Данло тъжно се усмихна, докато обличаше тясното вълнено яке, шапката, ръкавиците и наметалото, което завършваше облеклото му. После закопча стоманените верижки на плаща и малко загадъчно отвърна:
— Аз… не съм побеждавал никого. Просто поетът-воин постигна триумфа си.
Срещна се с Бардо под студените огнени глобуси покрай стъпалата на квадратната бяла сграда — Колегията на господарите. Въздухът бе леден. Макар че градските часовници бяха дали сигнал за началото на нов ден, според сметките на Данло все още беше нощ. Бе към края на най-тъмния сезон и зимното слънце щеше да се покаже чак след часове. Под тях, трийсетина метра на север, сто и дванайсетте дървета на шиховата горичка хвърляха сребристи отблясъци под звездната светлина.
— А, Данло, здрасти! — извика Бардо. — Слушай, трябва да те предупредя за нещо. Преди няколко нощи изпих прекалено много бира, както понякога ми се случва. Има незначителна вероятност да съм разказал как си победил поета-воин на някои личности с долен характер, които не могат да си държат езика зад зъбите. Навярно са разказали на приятелите си. Трябва да се приготвиш за въпроси — мисля, че ще има много клюкари, които ще искат да разберат как си си спомнил онова проклето стихотворение. О, защо участта ми е винаги да превръщам други хора в легенда?
Данло му се усмихна и отвърна:
— Благодаря, че ме предупреждавате. Бардо изсумтя и подритна с огромните си обувки белите гранитни стъпала.