— За Бога, млади приятелю, студено е! Хайде да влезем и да си вземем кафе, докато чакаме — господарите най-вероятно ще ни накарат да чакаме цял ден, докато се наприказват и вземат решение.
Майсторът беше облечен блестящо — в черен самур и злато, — но кожите му смърдяха на бира. От дъха му се разнасяха алкохолни пари, очите му бяха мътни и зачервени, сякаш е пил цяла нощ. Той се затътри нагоре по стълбите и на всяка четвърта или пета крачка мощно се оригваше. И на два пъти шумно се изпърдя. Данло, който започваше да се чуди как този огромен шут ще успее да спаси алалойския народ, след като не може да спаси от оглупяване самия себе си, вървеше плътно зад него. Страхуваше се, че Бардо ще се препъне и ще си строши главата. Майсторът обаче беше свикнал да изпива огромни количества и се държеше. Той извика с мощния си, кънтящ глас да отворят вратите на колегията и те се отвориха. На входа ги посрещна послушник, облечен в официална роба. Той се поклони на Бардо, кимна на Данло и ги поведе по дълъг ветровит коридор към преддверието на централната заседателна зала. Там намериха синя кана с кафе и две сини чаши, оставени върху обикновена дървена маса. В простата студена стая нямаше други мебели, нито килими и каквато и да било украса.
— За Бога, та това е обидно! — възмути се Бардо, наля
кафе в чашите и с треперещата си ръка подаде едната на Данло. — Ще поискам столове — да не би да очакват да седнем на камъка? Или цял ден да стоим прави?
Но господарите не ги накараха да чакат цял ден — макар че може би така щеше да е по-добре. Ако телесните тъкани на Бардо имаха повече време да метаболизират бирата, отравяща мозъка му, той можеше с ясен поглед и стиснати устни да коленичи пред колегията на господарите и бъдещето на Ордена и Никогея може би щеше да е съвсем различно. „Ако“ — най-фината дума. Както учат провидците обаче, „ако“ е илюзия. Според древната метафора събитията от човешкия живот, всяко от милиардите милиарди „ако“ и миговете на възможност са като водни молекули в река. Колкото и хаотични да изглеждат малките въртопи, самата река тече само в една посока — към морето. Както в живота: каквото и да се е случило, е щяло да се случи, казват провидците. И така, Бардо сам избра бъдещето си и яростно го предначерта в действителността само със силата на собствената си воля.
Преди двамата да успеят да изпият първото си кафе, послушникът се върна и съобщи:
— Време е — сега колегията ще реши вашето прошение. Майсторе пилот, Диви Данло, моля, елате с мен.
Последваха послушника в централната заседателна зала. Изведнъж, сякаш излязъл от пещера, Данло бе поразен от нови усещания: навсякъде имаше светлина, струяща от студените огнени глобуси, които изпълваха огромното помещение с отразени червени, сини и златисти отблясъци. Стените на кръглата зала бяха от полиран бял гранит. Високо над него, където хаотичните шумове отекваха и пропадаха в свободното пространство, огромен прозрачен купол пропускаше звездната светлина. Във въздуха се усещаше студенина, излъчвана на вълни от черния каменен под, и Данло си помисли, че залата е съвсем нечовешко място, въпреки многото хора, които се бяха събрали там. Господарите на Ордена — този ден бяха сто и десет — седяха зад маси от лъскаво дърво. Масите имаха формата на полумесец и бяха наредени в концентрични полукръгове около отсрещната страна на залата. На всяка от тях седяха четирима-петима господари. Когато Данло се приближи, погледите на всички се насочиха към него. Чуваше много гласове и приглушен шепот от дишането на стотина души, но постепенно настана тишина. Послушникът ги покани да коленичат върху квадратен фравашки килим точно по средата на залата. Господарите бяха толкова близо, че Данло можеше да вижда черните, кафявите или сините им очи и суровите им лица. Бяха стари, телата на мнозина бяха възстановявани по два-три пъти. Данло усещаше лепкавата сладникава миризма на старост и острите хормонни парфюми, предназначени да неутрализират смрадта на разлагане. Дървените маси миришеха на полир от лимоново масло. Тези миризми толкова погълнаха вниманието му — както и бирените изпарения на Бардо, и собственият му остър мирис на пот — че едва чу послушникът да съобщава:
— Господари, пред вас са майсторът пилот и майстор на послушниците Пешевал Лал, наречен Бардо, и послушникът Данло уи Соли Рингес.
На централната маса, точно пред Данло и членовете на колегията, с лице към огромните двойни врати на залата, седяха четиримата господари, известни като Тетрадата. Един от тях, висок слаб мъж с късо подстригана коса и почернели зъби, гледаше право към Данло. Това беше Чанот Чен Цицерон, господарят пилот.