Няколко секунди Данло я изчака да продължи, после попита:
— А какво е?
— По-скоро е като рецепта за торта. Сбор от инструкции, млади послушнико. Милиони едновременни инструкции. Ако ДНК-кодът — инструкциите — са изразени по подходящ начин, организмът е завършен. Сега разбираш ли? Малцина са хората, които го разбират. Повечето си мислят, че генните инженери лесно могат да им направят допълнителен палец или лилави очи. Но това е ужасно сложно. Можеш ли да изпечеш торта във формата на катедрала просто като добавяш още брашно или да отделиш яйцата от тестото като повишиш температурата на пещта? Не, разбира се, и понякога не е възможно да се промени генното наследство по желания начин.
Господарката Васкес продължи да обяснява сложността на чумния вирус. Според теорията, каза тя, вирусната ДНК се била вплела поне в пет от двайсет и трите човешки хромозома и изместила екзоните, работещите гени, същностно важни за живота. Вирусът бил дупликатен вид ДНК: понякога, когато потискащите гени изключвали част от нея, тя кодирала производство на протеини, необходими за целия телесен метаболизъм. Друг път произвеждала — възпроизвеждала — вирусните елементи, които убили племето на Деваките. Изрязването на вируса от генома най-вероятно Щяло да убие подложения на тази процедура, разбира се, ако се допуснело, че вирусната ДНК можела да се открие и унищожи. Всъщност това не било възможно. Всъщност не било известно много за функцията и взаимодействието на трите милиарда нуклеотиди в човешкия геном. Не било известно например точно кои гени потискат вируса. Впечатниците смятали, че някои от интроните — така наречените „безсмислени гени“, които разделяли екзоните — могат да кодират жизненоважни функции. Останали пасивни и безполезни в продължение на хиляди (или дори милиони) години, тези фосилни гени понякога можели внезапно да се събуждат и да потискат вирусните гени. Никой не знаел какво раздвижва тези потискащи гени. Средата, в която били и пасивни, и активни, била хаотична, химическите вещества на живота съществували в деликатно, динамично неравновесие.
— Представи си човешкия организъм като екология — каза на Данло господарката есхатолог Мариам Ерендира Васкес. — Представи си какво става в една екосистема, когато хищниците загинат — катастрофа. По същия начин често не е възможно да се отрежат нежелани гени, без да се навреди на организма.
Данло докосна бялото перо в косата си. Макар че незабавно разбра обяснението на господарката Васкес, той упорито отвърна:
— Но хищниците не убиват всичките животни, иначе после самите те ще умрат от глад. Чумният вирус е болест… която ще убие всички алалои.
— Но не всички човешки същества.
— Значи вече сте взели решението си. — Данло вдигне поглед към господарите на Никогея. Лицата им бяха каменни, като на статуите на най-прочутите господари от Ордена, наредени в мрачен кръг край стените на залата. — Виждали ли сте някой да умира… от бавното зло? — попита той. Господарката Васкес избегна въпроса му, като отвърна:
— За твоите алалои това е гибел, но не случайна гибел. Известно е, че предците им са каркирали хромозомите си. Няма съмнение, че са изрязали някои нежелани интрони. Възможно е случайно да са изрязали сегменти от потискащата ДНК. Сигурно са променили екологията на телата си — и са се обрекли да умрат от тази чума. Данло докосна белега на челото си.
— Ми пела лалашу… благословеният народ обречен.
— Ето до какво води израждането или унищожаването на клетъчна информация — каза господарката Васкес.
— Шантих — прошепна Данло.
— Слепвачите на Ордена — продължи господарката Васкес — не са успели да лекуват болестта по времето на чумата преди хиляда години. Не са в състояние да го сторят и сега. Нито пък инженерите от Урадет. Според нашите библиотекари даже агатанджианите са я обявили за нелечима. Можеш ли да разбереш това?
— Да — отвърна Данло. После си помисли, че агатанджианите са като богове в съвършеното си биологично инженерство и напевно изрече: — Ти-анаса дайвам.
Господарката Васкес се насили да се усмихне и попита:
— Какво означава това?
— Означава „Изстрадай съдбата си“. Трябва да обичаш онова, което изстрадваш.
— Съжалявам, млади послушнико — любезно каза господарката Васкес. — Но за твоите алалои може да има само една съдба. Можеш ли да приемеш това?
— Не.
— Знаем, че е трудно, млади послушнико. Данло чуваше тежкото дишане на Бардо. Майсторът го гледаше, очевидно съсредоточен във всяка негова дума.
— Вярно е, че трябва да обичаме съдбата си — каза Данло. — Само че… никой не знае каква е съдбата му, докато не изживее живота си.