— О — тихо измърмори Бардо, — това наистина е достатъчно.
Очевидно господарят Цицерон не чу думите му, защото посочи с пръст Данло и продължи:
— Поне не можем да те обвиняваме, че пряко си причинил смъртта му. Но е възможно вместо теб да го е направил някой друг. Чуваш ли ме, млади послушнико? Възможно ли е Хануман ли Тош да е убил Педар?
— Не — отвърна Данло. — Не мога да повярвам… че го е направил.
Той вдигна поглед към осветения от звездите купол и осъзна по-дълбоката си мисъл: „Няма да повярвам в това“.
— Но какво знаеш, млади послушнико? Знаеш ли дали той е убил Педар? Данло помълча за миг, после отвърна:
— Не.
— Но знаеш ли дали Хануман ли Тош е бил в леглото си, когато…
— За Бога, това е твърде много! — внезапно извика Бардо и скочи. Лицето му бе почервеняло от ярост. Майсторът вдигна огромния си юмрук срещу господаря Цицерон. — Адски много! Зададе му достатъчно въпроси — не ти ли стига, че обрече народа му на гибел? Какво ти става? Ти си долният убиец, не той!
— Замълчи! — нареди господарят Цицерон и размаха дългия си показалец. — На колене, пилоте!
— Ти мълчи! — озъби се Бардо. — Иначе ще ти подуя физиономията.
— Какво?
— Физиономията.
— Физиономията ми?
— Физиономията ти е на варварски търговец-пилот, а не на пилот от Ордена! — изрева Бардо.
— Аз съм господарят пилот на Ордена и ти си положил клетва за покорство!
— За Бога, аз трябваше да съм господарят пилот, не ти! Освен това ти напомням, че дългът и гордостта на пилота е да се стреми към невъзможното, даже това да е лек за този проклет вирус.
— Ако незабавно не коленичиш…
— Напомням ти и че господарят пилот трябва да е изключителна личност и учител на послушниците, не техен инквизитор.
Пръстът на господаря Цицерон трепереше. Данло не можеше да каже дали от страх, или от ярост. После гладкият му старчески глас се успокои и се изпълни с коварство, сякаш се опитваше да подтикне Бардо към някаква ужасна постъпка.
— Но в края на краищата аз съм господарят пилот, а ти си майстор на послушниците. Смятам, че повишението — или понижението — на майстора на послушниците основателно може да се нарече административно решение и следователно е от правомощията на Тетрадата. — Той се поклони на другите трима господари на масата и се усмихна.
— О, но преди да напусне Никогея Малъри Рингес направи мен, Бардо, майстор на послушниците. Направи го самият Рингес!
— А ние, четиримата господари — отвърна Чанот Чен Цицерон, — можем да отменим това негово не много разумно решение. Твоят приятел те предаде, като ти даде пост, надхвърлящ възможностите ти. И после предаде Ордена, като напусна Града и те остави да насилваш послушниците.
— За Бога, наистина ще ти подуя физиономията. Бардо понечи да се хвърли срещу господаря Цицерон, но в този момент Данло, все още неподвижно коленичил, протегна ръка и го хвана за китката. Стисна го така, както би стиснал дръжката на копие, усещайки силата на огромните му, напрегнати мускули. Макар да беше много здрав, с ръце, заякнали от работа на студа, Данло още не бе истински мъж и разбираше, че майсторът лесно може да се освободи. Нещо в начина, по който го стискаше обаче, накара Бардо да се въздържи. Той погледна надолу към Данло, оригна се и се усмихна. 318
— Пусни ме, моля те — тихо каза майсторът. За повечето от господарите сигурно бе ясно, че пияният Бардо е непосредствена физическа заплаха за всички. Един от тях, господарят впечатник, прати послушника да повика патрулиращите калфи, които охраняваха Академията. Другите господари — и сред тях беше Чанот Чен Цицерон — хлътнаха на столовете си и се мъчеха да не гледат Бардо очи в очи. Всъщност техен дълг бе да се изправят и да го обкръжат, да го победят, арестуват и накажат за това, че е нарушил обета си за покорство. Такъв беше законът на Ордена. Като калфи, всички господари бяха прилагали каноните и правилата на Ордена. И все още бяха длъжни да го правят, но мнозина от тях бяха стари и от много години не бяха докосвали човешко същество с такива намерения. От Тетрадата единствено господарката Васкес и господарят Николос се изправиха, за да усмирят Бардо. Родриго Диас и още неколцина се присъединиха към тях, но всички други останаха по местата си.
— Почакайте — нареди Чанот Чен Цицерон, най-после събрал смелост. Той се изправи и си проби път, за да застане пред господарите, които приближаваха към Бардо.
— О, да ви пикая… — измърмори майсторът.
— Ти вече не си майстор на послушниците! — извика господарят Цицерон.
— Пикал съм и на теб! — изрева Бардо. И после направи нещо удивително, безпрецедентно в цялата трихилядолетна история на Ордена. Освободи се от Данло, свали си ципа на панталоните и извади члена си — огромна тръба от плът, най-дългия и дебел член, който Данло бе виждал. Той беше полуеректирал и лилав, като на самец шагшай. Бардо хвана огромния си член в ръка и започна да пикае на пода. После насочи тъмножълтата струя към Чанот Чен Цицерон и се изсмя, когато господарят пилот отскочи назад и едва не се спъна. Бардо разклащаше струята насам-натам, държеше другите господари на разстояние и дълго продължи да се залива в дълбокия си, излизащ от корема смях. Бе изпил много бира. Данло гледаше урината на Бардо, която се разливаше на поточета по черните плочки на пода и попиваше във фравашкия килим. Беше тъмнокехлибарена, почти оранжева, и смърдеше на захари и кози корен. Макар да разбираше, че е въпрос на секунди — или грамове — Урината да пропие килима под коленете му, Данло продължаваше любезно да коленичи.