— Не се приближавайте! — извика Бардо на господарите. — Дръпнете се!
Въпреки че моментът бе невероятно смешен — навярно заради абсурдността му, — Данло не можеше да не си спомни как племенните му братя и сестри от деваките бяха изпускали пикочните си мехури в мига преди смъртта. В очите му блестяха сълзи, той гледаше как Бардо клати члена си насам-натам и внезапно се разсмя през сълзи на фундаменталната абсурдност на живота.
— За Бога, почти свърших! — каза майсторът. — Не се приближавайте, вече няма нужда да ме наказвате, свърших, разбирате ли? Свърших с вас, варвари и стари глупаци, свърших с Ордена.
Думите му паднаха в залата като гръм. За миг никой не помръдваше. После, без да се изтръсква, Бардо вдигна ципа на панталона си, измъкна от кутрето си големия пилотски черен пръстен и го вдигна така, че всички да го видят.
— Преди осемнайсет години с този пръстен положих пилотския си обет. Сега се отказвам от него. Пикал съм на Ордена! Пикал съм на всички вас!
И той замахна и със страхотна сила запрати пръстена към една близка колона. Диамантеният пръстен с ужасен звук се пръсна на парчета. Данло винаги беше смятал, че прекрасните пилотски пръстени не могат да се счупят.
— Сбогом. — Бардо му се усмихна, наведе се и постави ръка на главата му. После се поклони на господарите, обърна се и с изненадваща грациозност — като се имаше предвид огромната му маса и фактът, че е пиян — излезе.
Малко след това Чанот Чен Цицерон възстанови реда. Повикаха послушници да почистят смърдящата урина на Бардо, донесоха нов килим за Данло и замаяните господари се върнаха на местата си. После за кратко продължиха да го разпитват. Попитаха го дали някога е чувал Хануман да богохулства срещу бога на архитектите Николос Дару Еде; попитаха го за причините на Хануман да дойде в Никогея и някак си със страхопочитание го попитаха защо (и как) е заел мястото на приятеля си под ножа на поета-воин. Когато Данло свърши, господарите се посъветваха. Данло стоеше коленичил на килима и слушаше как господарят Кутикоф предлага да изгонят всички поети-воини от Града или поне да забранят имигрирането на нови поети. После господарката Васкес отбеляза, че трябва да се радват, че Бардо е напуснал Ордена. Неговото самоотлъчване, каза тя, трябвало да задоволи хариджанските старейшини и да сложи край на проблемите със злополучното — и случайно — падане на Педар. А що се отнасяше до Хануман ли Тош, господарите свалиха от него всякакви обвинения.
— Съжаляваме — каза на Данло господарят Цицерон. — Съжаляваме, че върху вас двамата с Хануман падна студената светлина на подозрението. Но очевидно смъртта на Педар е била такава, каквато изглежда — трагична случайност. Очевидно нито ти, нито Хануман сте убийци. И двамата сте чудесни млади послушници и сте проявили изключителна смелост, като сте се изправили пред поета-воин. Ще се радваме да ви приветстваме като пилоти, когато настъпи денят да положите обета си.
С това „хариджанският проблем“ и по-незначителните грижи на господарите на Никогея бяха приключени. Данло беше освободен и напусна колегията на господарите по същия път, по който бе влязъл. Отвън, облегнал се на един стълб, стоеше Бардо и си мърмореше нещо.
— Добре ли сте? — извика Данло. Гласът му сепна Бардо и той вдигна поглед към него. — Бардо, Бардо, съжалявам.
— Аз съжалявам, млади приятелю. Провалих те. Но видя ли лицата на тези дъртаци? Те няма да забравят този ден, даже да живеят още три живота.
— И аз… няма да го забравя — каза Данло и се приближи до майстора.
— Нито пък аз. Последният ден от живота на Бардо, в който пие бира.
— Какво?