Данло подритна заледените стъпала и отвърна:
— Съжалявам… причиних ви много мъка.
— Ти ли? Не, не, вината не е твоя. Аз бях свършен като майстор на послушниците още преди да влезем в колегията на господарите. Господарят Цицерон очакваше този шанс от години.
— Съжалявам — повтори Данло.
— Е, и аз съжалявам. Сега кой ще наглежда моите момичета и момчета? Вас двамата с Хануман — особено Хануман. След инцидента с Педар той не е същият.
— Да, не е.
— О, той е адски чувствителен. Струва ми се, че не може да понася мисълта за смъртта — за ничия смърт, даже на такова нещастно момче като Педар.
— Мисля, че сте прав — каза Данло.
— И сега тази работа с поета-воин. Жалко.
— Той продължава да страда… заради еканата, нали? Бардо кимна с глава.
— Моля те, грижи се за него, докато ме няма, Данло. Той има стотици почитатели, но мисля, че двамата с теб сме единствените, които го разбират.
— Винаги ще съм… негов приятел.
— О, няма нищо по-трудно от истинското приятелство, зная го. — Бардо потри ръце една в друга. — Не губи надежда, млади приятелю. Времената са странни — всичко може Да се случи. Пазиш ли пръстена, който ти дадох?
Данло повдигна ръка над гърдите си и кимна.
— Добре. Моля те, пази този пръстен в случай, че баща ти се върне. Някой ден той ще се върне, за Бога. Някой ден.
Бардо прегърна Данло, после се потупа по корема, оригна се и каза:
— Добре тогава, отивам в кръчмата. Днес ще изпия двайсет бири и славно ще се напия — днес е славен ден, не смяташ ли?
— Но… Бардо — възрази Данло, — нали току-що се отказахте да пиете бира.
— Нима? Не, не, не съм. Казах, че от този ден повече няма да пия бира. Е, денят още не е свършил, нали? За Бога, та той едва започва!
С тези думи той дълбоко се поклони на Данло и бавно пое по плъзгата, като тракаше с кънките си. Пиянското му залитане можеше да доведе Данло до отчаяние, но колкото и да беше странно, в този момент той изпитваше само надежда.
— Сбогом, Бардо!
ГЛАВА 14
ИГРА НА ХОКИЙ
Мъжът на знанието не само трябва да обича враговете си той също трябва да е способен да мрази приятелите си.
Данло прекара по-голямата част от следващите няколко дни, като се скиташе из Академията, загубен в ледената мъгла на размислите си. Не се поддаде на желанието си да иде в библиотеката, да влезе в кибернетичните пространства в търсене на някаква определена информация, която би могла да му помогне по-ясно да мисли за съдбата на алалоите. Не посети и наставника си, нито пък се хранеше с приятелите си. Един ясен студен следобед обаче си спомни, че съквартирантите му ще играят хокий срещу първокурсниците от Каменния ред. И затова се върна в Дома на опасностите, облече камелайката си, закопча хокийните кънки на обувките си, грабна чука си и побърза към Ледения купол.
Всъщност денят не беше подходящ за хокий. Новината за напускането на Бардо бе смаяла много от другите момчета и те като че ли повече бяха склонни да обсъждат този скандал, отколкото да удрят твърдата дървена шайба по сто и петдесетте метра лед. Вече беше сигурно, че Бардо ще напусне Града, навярно за добро. Мадава ли Шинг и Шерборн от Тъмнолуния — а и други — досаждаха на Данло с въпроси за плановете на майстора. И после, точно преди началото на играта в отсрещния край на огромното поле се появи Хануман ли Тош. Той мина между пустите писти за шейни и съвършените бели правоъгълници на петте ледени полета по средата на Купола и се приближи до Данло и Другарите си, които не беше виждал от много дни. Само преди половин час сетиците най-после му бяха позволили Да напусне кулата им и той бе дошъл право в Ледения купол. Данло си спомняше, че Хануман обича да играе хокий, почти също колкото обичаше точните движения на смъртоносното си изкуство.
— Здравей, Мадава, здравей, Лоренцо, здравей, Ивар, здравей, Алесар — поздрави Хануман и момчетата се скупчиха около него, като се покланяха и го поздравяваха за чудодейното му спасение от смърт в библиотеката. После Хануман се измъкна от тях и се приближи до Данло, който стоеше сам в края на полето. Дълго го гледа и накрая каза:
— Здравей, Данло. Радвам се да видя, че си добре.
— А ти Хану — ти как си? Боли ли много?
Хануман тихо и странно се засмя, после отвърна:
— Не ми ли каза веднъж, че болката е осъзнаване на живота?
— Да, но това беше преди да видя… какво може да направи еканата.
— Е, болката винаги си е болка — каза Хануман. — Но има начини да я овладяваш.