— Чувал съм… че от еканата са умрели много хора.
— Но както виждаш, аз все още съм жив. Дължа ти живота си. Отново. — Той говореше ясно и студено, но после, видял болката, която причинява на Данло, се насили да се усмихне. — Ти винаги ме удивляваш. Изправи се пред поета по собствена воля — дори майка ми не би направила това.
Данло докосна белега над окото си и отвърна:
— Всички говорят за това така, като че ли съм имал друг избор.
— Но ти имаше. Можеше да избягаш.
— Ти знаеш… че не можех да избягам.
— О, да, зная — каза Хануман и се опита да се усмихне, но очевидно нещо го смущаваше. — Цяло чудо е, че си спомни стихотворението. В един момент си помислих, че няма да успееш, но ти си го спомни. Нали? Разбира се, че си го спомни. С тази твоя невероятна памет, която аз никога няма да проумея. И тъкмо затова поетът прониза окото си с ножа и все още сме живи.
Докато двайсетимата послушници от Каменния ред най-после пристигнат в Купола и заемат местата си в срещуположната част на полето, Хануман и Данло разговаряха за случилото се в библиотеката и в колегията на господарите. Разговаряха спокойно, но помежду им имаше дистанцираност като никога досега. Данло искаше да научи повече за лечебните изкуства на сетиците, но Хануман нямаше желание да разкрие какво се е случило в дните, които беше прекарал в тяхната студена уединена кула. Данло му задаваше и други въпроси, дребни въпроси за остротата на кънките му, за стратегията им в предстоящата игра. Заради тайното страдание и студенината на Хануман обаче, той избягваше по-сериозните въпроси. Всъщност искаше да му зададе един-единствен въпрос, но както често правят приятелите, Данло откри, че говори за всичко друго, освен за това.
После един от послушниците от Каменния ред обяви началото на играта. За огромно стъписване на Данло, Хануман използва възбудата от хокия — проблясващата стомана страхът и безумието на носещи се по леда млади тела — като щит срещу загрижеността му. Момчето ставаше все по-затворено, докато накрая съвсем престана да разговаря.
— Защо си… толкова затворен? — попита го Данло през последната почивка.
— Ти по-отворен ли си? — отвърна Хануман.
— Може би си прав… но нито един от двама ни не е създаден за самовглъбяване.
Хануман вдигна поглед и примижа срещу светлината, струяща през хилядите триъгълни прозорци на Купола.
— Откъде знаеш за какво съм създаден?
— Откакто Педар падна по стълбата — каза Данло, избягвайки въпроса му, — ти потъна в себе си. Защо? Ти го мразеше… почти също толкова, колкото и аз.
Все още впил поглед в купола, Хануман затвори очи и потръпна, сякаш от болка.
— Защото е мъртъв. Това не е ли достатъчно? Как си мислиш, че изглеждаш самият ти, след като си разбрал съдбата на алалойските племена?
— Но те са моят народ!
— Съжалявам, Данло. Навярно ще се открие лек за чумата. Навярно даже ще го откриеш ти. Но даже да го направиш, всички ние ще умрем, нали? Накрая. Всички хора изживяват живота си толкова бързо — и защо?
Хануман го погледна и цитира един от пасажите от древна книга с мистични писания, „Лъжебхагавадгита“:
— „Светът на живите изгаря плътта и всички създания се стремят към гибелта си като мушици към пламък“.
— Прекалено много мислиш за смъртта — отвърна Данло.
— Аз ли?
— За нея няма лек. Смъртта е болест… за която няма лек.
— Кибернетичните църкви — възрази Хануман — проповядват друго. Данло докосна перото на Ахира и каза:
— Даже да е възможно, аз няма да искам да каркирам душата си — моята пуруша — в компютър.
— Но има и други начини. Например пътя към божествеността, който е избрал баща ти. Бардо постоянно говореше за това. Веднъж каза, че всеки, който копнее да страда като Рингес, може да стане бог.
— Бардо… обичаше да разговаря с теб, нали? — Особено когато беше пиян. Интересуваше се от кариерата ми — винаги настояваше да стана пилот.
— Ти ще си най-благословеният от пилотите — каза Данло.
— Така ли смяташ? Не съм толкова сигурен. Вчера господарят сетик ме покани на чай в кулата. Предложи ми да постъпя в „Лара Сиг“ и да изуча изкуствата на сетиците.
— Господарят сетик!
— Струваш ми се изненадан.
— Но ти не трябва да ставаш сетик!
— И защо?
— Защото… сетиците са прекалено самовглъбени — поясни Данло.
— Пак се върнахме на същото място.
— Сетиците са… прекалено далеч от живота — прибави Данло. Брадичката леко го наболяваше от сблъсъка с нечий чук. Той изтри кръвта с ръкава на камелайката си и по чистата вълна остана дълга червена ивица. — Сетиците — продължи Данло — търсят истината за съзнанието, да, и разбирам, че това привлича много послушници. Самади, фуга, съсъществуване, всички състояния на компютърното съзнание. Но човек не може да научи… за истинското съзнание от компютър.