— Но изкуствата на сетиците не се състоят само във включване в компютър.
— Има и господство, нали? Господство над ума, господство над умовете на другите.
— Има опасности, зная — отвърна Хануман. — И тъкмо затова обетите на сетиците са най-строги в целия Орден. А също етиката на сетиците и прочее.
— Но сетиците са окултисти — каза Данло и повтори твърдение, широко известно в Академията: — Те са мистици, които пазят тайни… за господството над съзнанието.
— Но това е част от тяхната етика. Ако им покажат тайните на съзнанието им, повечето хора ще са като деца, които си играят с водородни бомби.
— Хану, Хану, тъкмо от това се страхувам.
— Страхувуш се от мен?
— Страхувам се за теб.
— Сериозно?
— Виждал ли си майсторите сетици? — попита Данло. — Вглеждал ли си се в лицата им? На старците? Аз се вгледах… преди три дни, в колегията на господарите. Господарят сетик. Господарят Пал. Той е като другите. Покварен и ужасен, прекалено съзнаващ… самия себе си. Той е луд, струва ми се, в него няма почти нищо човешко. Не ставай сетик, Хану.
— Повечето сетици живеят прекалено дълго — отвърна Хануман. — Навярно съдбата ми е да умра млад — но даже да не стане така, никога няма да остарея чак — толкова много.
Данло погледна най-добрия си приятел и тихо каза:
— Но има и други причини да не ставаш… Защо мислиш господарят Пал иска да постъпиш при сетиците?
— Ами, сетиците и пилотите винаги си съперничат за най-добрите послушници. Сигурен съм, че господарят се ще покани и теб на чай преди края на годината.
— Но аз никога не бих могъл да стана сетик! — отвърна Данло.
— Не?
— Не. — Данло започна да заточва кънките си. — Преди да вляза в Академията се свързах с… последователите на завръщането. И с автистите. Тези секти и религии — й сетиците. Това е опасна комбинация, не мислиш ли?
— И тъкмо затова на сетиците е забранена каквато и да било религиозност.
— Значи ти не се интересуваш от новите религии?
— Не, никак.
Данло погледна леда край пейката. В млечната му гладкост видя отражението на Хануман. Нещо в призрачния му образ, толкова изящен и блед, загатваше за скрита страст. Изкривявайки чистите очертания на лицето му, ледът сякаш играеше ролята на увеличително стъкло към някаква по-дълбока, истинска същност. В светлосините очи на приятеля му имаше напрегнатост и искреност — за първи път Данло виждаше, че в Хануман пламтят силни религиозни чувства. Въпреки презрението на момчето към Кибернетичната универсална църква, въпреки омразата и присмеха му към вярата на родителите му, въпреки че често беше наричал едеизма „робска религия“. Истинският проблем, изглежда, бе, че за човек като Хануман едеизмът и другите религии всъщност не бяха достатъчно религиозни.
— Знае се, че сетиците, поне някои от тях, упражняват почти непрекъснат интерфейс с компютрите си — каза Данло, вдигна поглед от леда към Хануман и продължи да говори с ясен, болезнен глас: — В нарушение на каноните… и закона на Цивилизацията. Чувал си за това, нали?
— Ако се вярва на слуховете, съществува група кибершамани, наречени невропевци, които злоупотребяват с компютрите си — мисля, че това е вярно.
— И те се стремят да осъществят интерфейс… с божественото пространство, нали?
— Навярно е така, Данло. Никой не знае към какво се стремят невропевците.
— А ти към какво се стремиш?
— Всъщност не зная.
Зърнал светлината, бликнала в очите на Хануман при тези думи, Данло разбра точно към какво се стреми приятелят му.
— Значи си решил да станеш сетик, така ли?
— Възможно е — отвърна Хануман.
— Но ние трябва да станем пилоти заедно!
— Ти ще станеш пилот — за това си роден.
— Но за да пътувам към звездите…
— Съжалявам, но през последните дни загубих всякакво желание да гледам звездите.
— Но пък сетик? Не, това няма да е правилно… за теб.
— Откъде знаеш какво е правилно?
— Виждам го. Всеки го вижда.
— Щом можеш да го видиш — каза Хануман и започна да точи кънките си с диамантената пила, — значи си провидец.
— Защо толкова се гневиш? — попита Данло.
— Смяташ, че се гневя ли?
— Наистина си бесен, лицето ти…
— Защо винаги трябва да казваш истината? Да се опитваш да я виждаш? Не можеш ли поне веднъж да излъжеш мъничко?
— Не искам да виждам… как ставаш сетик.
— Навярно такава ми е съдбата — каза Хануман.
— Съдбата ти ли?