— Трябва да обичам съдбата си — нали ти така казваш?
— Но ти не можеш да знаеш съдбата си! — възрази Данло.
— Е, зная, че съм решил да стана сетик. Сега го реших — благодаря ти, че ми помогна.
— Не, не трябва да ставаш сетик.
— Обаче ще стана. Съжалявам.
— Но, Хану, защо?
Седяха и се гледаха, както в деня на срещата си на площад „Лави“. Нито един от двамата не искаше първи да извърне поглед. После Мадава ли Шинг извика, че почивката е свършила и Данло и Хануман — заедно с осемнайсетте други момчета от Дома на опасностите — излязоха на полето. С много разговори, тракане на кънки и хрущене на отчупени парчета лед, те заеха местата си зад головата линия. Точно по средата на полето някой беше поставил шайбата в малък лилав кръг. Сега всички лица бяха обърнати към нея — лицето на Данло, на съотборниците му и напрегнатите лица на послушниците от Каменния ред в отсрещния край на полето. Момчетата замълчаха, ръцете им стиснаха дръжките на чуковете. От други части на Купола, от пистите за шейни и полетата за фигурно пързаляне се разнасяше тихото свистене на стомана, цепеща лед. Но когато Мадава даде сигнал за почване, тези тихи звуци потънаха сред мигновената глъчка — удряне на чукове по леда, викове и тракане на кънки. Двата отбора се втурнаха един срещу друг към шайбата по средата на полето. Данло и Хануман, които бяха най-бързи от послушниците в Дома на опасностите, първи стигнаха до нея. Почти незабавно обаче на пътя им се изпречиха трима играчи от Каменния ред и когато отборите се смесиха, настъпи вихрушка от чукове, святкащи кънки, крясъци и болезнени викове. Данло успя да удари шайбата и я подаде на Хануман. Стратегията на послушниците от Дома на опасностите изискваше да играе ролята на десен, а Хануман на ляв нападател. Тъй като обаче не можеха да координират атаката си, през по-голямата част от играта Мадава (който отчаяно се носеше на десетина метра зад Данло), Алесар Рот и другите бяха поели острието на нападението. Но сега се случи нещо странно. Вляво пред Данло Хануман се опитваше да се измъкне от рояка играчи от Каменния ред. Данло го съзнаваше не само с очи, но и с по-фин, по-истински сетивен орган, сякаш усетът му за живот претърсваше леда, за да открие тайния огън на приятеля му. Хануман, който гореше ярко като звезда, също го търсеше. Данло го усещаше в пламтящите му очи, в наклона на шията му, в яростното му размахване на чука и в ритъма на собственото си сърце. Нещо — навярно гневът, който изпитваха един към друг (и обичта), или страхът от съдбата — беше подновило взаимната им свързаност. Те се пързаляха заедно по леда и невидимата връзка помежду им ставаше все по-здрава, като божествена тъкан, свързваща тяло с тяло и ум с ум. В блясъка на тази връзка имаше взаимно очакване за действие и движение, загатване за бъдещето, разкриващо се миг след миг. Ледът течеше под Данло като лъскав сатен и той усещаше по него летящите кънки на Хануман. Екотът на стоманата се отличаваше от всички останали звуци наоколо: от сблъсъка на чукове, стоновете, задъханото дишане и далечния, монотонен глас на Мадава, който викаше напътствия към съотборниците си. И изведнъж Хануман откри процеп в защитата. Данло го забеляза в същия миг, още преди чукът на приятеля му да замахне и да вкара шайбата през него. Самата шайба, кръг от червено кехлибарено дърво, цялата издраскана и изцапана, се понесе право към Данло, който я посрещна с чука си. Двама послушници с цветето на Каменния ред на камелайките си незабавно се хвърлиха към него. Данло рязко зави наляво, докато Хануман се отдалечаваше от струпалите се около него играчи. Данло му върна шайбата. Докато се носеше по леда, внезапен вятър вледени лицето му, преряза очите му и пред погледа му се появи червеникавото петно на шайбата, която приятелят му отново му беше подал. Двамата летяха напред към вратата на Каменния ред, подаваха си шайбата като кръвна клетка, носеща се по кръвоносен съд, и се промушваха между играчите от противниковия отбор със свръхестествен усет за пространство и време. „Хану, Хану!“ — мислено извика Данло, докато подаваше шайбата. Хануман протегна чука си, улови я и после с мълниеносен удар я изстреля през петнайсетината метра лед във вратата.
— Късмет! — извика един от послушниците от Каменния ред, докато ядосано удряше с чука си по леда. Беше хубаво момче с червеникавочерна кожа и гордо лице. — Просто имахте късмет.
Един от съотборниците му показа среден пръст на Хануман и напомни:
— Все още водим с един гол.
Шерборн от Тъмнолуния, който се бе опрял на чука си му отговори със същия жест.
— Само още един гол и ще се изравним. — После пак разклати пръст във въздуха към момчетата от другия отбор, който се тълпяха наоколо. — А после още един и губите играта.