Послушниците се върнаха на головите си линии. Гордото момче от Каменния ред — казваше се Лаис Мотега Мохамад — даде сигнал и всички отново се втурнаха към шайбата като лешояди към мърша. Последва бясно меле. Навсякъде около Данло се размахваха чукове, обувки и лакти. Той не се грижеше за себе си. Беше най-бърз и силен от всички момчета, най-див. През последния сезон тази дивота многократно го бе карала да наранява другите. И Данло много пъти се беше канил изобщо да се откаже от хокия. Веднъж, когато случайно удари с чука си в лицето момче от общежитието „Лави“, строши му челюстта и му изкърти четири зъба, той се отчая, че изобщо е в състояние да спази обета си за ахимса. Но както му бе обяснил доктрината Стария отец, ахимса изискваше никога да не наранява съзнателно. Всъщност Данло не обичаше да наранява хората и никога не го правеше, ако можеше да го избегне. Единствено безразсъдството и любовта му към бързото движение караше послушниците (дори онези от собственото му общежитие) малко да се страхуват от него.
Що се отнасяше до самия него обаче, той не изпитваше страх. Често го нараняваха и в първите секунди от мелето Лаис Мохамад одраска окото му с ръба на чука си. Болката го опари като огън и окото му мигновено се замъгли от сълзи. Но Данло бе свикнал с болката и не й обръщаше внимание. „Болката е осъзнаване на живота“ — тази поговорка му беше толкова близка, колкото туптенето на собственото му сърце, което усещаше да пулсира зад окото си. Той се потапяше в болката си, оставяше я да го изпълня като парене на ледена вода. Полуослепен от болка, насред море от проблясващи чукове и кънки, Данло откри шайбата и я подкара напред. Отвсякъде го притискаха жилави тела, скърцаше лед и се разнасяха яростни викове. Той проникна в този мощен поток от хаос и се остави на течението му. В това се криеха геният и силата му — да стане част от хаоса, вместо да му се съпротивлява или да се опитва да го овладее. Той, който беше прекарал детството си сред лед и вятър, разчиташе на животинските си сетива, за да намери пътя си по полето, и се пързаляше с рядка грация.
Внезапно чу Хануман да вика:
— Данло! — В плетеницата от крайници край него се отвори процеп. Той вкара шайбата през него и Хануман я пое. После процепът се затвори като море над камък. Потокът на мелето се отдръпна от Данло и погълна Хануман. Данло го видя да се пързаля сред десетина-дванайсет момчета, опитвайки се да се измъкне.
— Подай! — извика Мадава. — Подай веднага!
— Хану, Хану! — каза Данло, като се оттласна напред и се промуши между две момчета от Каменния ред. Усети, че тайната връзка между него и Хануман се опъва, че го тегли обратно в мелето. И в същия миг видя, че приятелят му има възможност да му подаде шайбата. — Хану, Хану — промълви Данло, но Хануман съсредоточено пазеше шайбата от размахващите се чукове на послушниците от Каменния ред. Той отлично владееше защитата. Докато някои се страхуваха от Данло заради дивотата му, послушниците от общежитията в „Боря“ се ужасяваха от Хануман, защото се пързаляше с ярост и готовност да нарани другите. Това бе логиката на живота му, неговата трагедия и съдба. Със своята злост и чук (или с юмруци и смъртоносна аура) Хануман винаги се стремеше да поддържа пространство около себе си, непроницаема сфера от насилие, чийто център беше самият той. Така пазеше себе си — и шайбата — от другите, но по този начин се откъсваше от потока на играта, който течеше край него.
От двайсетина метра разстояние Данло го видя да подава шайбата на Мадава и после изкусно да врязва чука си в коляното на послушник от Каменния ред, който се бе приближил повече от допустимото. Момчето падна на леда, хвана се за коляното и закрещя от болка. А на лицето на Хануман се беше изписало ужасно изражение, онази маска на страх, която Данло бе зърнал при първата им среща. Навярно Данло беше единственият, който я виждаше. Докато неколцина послушници се приближаваха към крещящото момче, той погледна лицето на Хануман. С очите си и с по-дълбокото си зрение, за което все още нямаше име, Данло осъзна принципния парадокс на Ханумановото съществувание: приятелят му наистина се страхуваше от другите, от твърдата ледена изолираност на всички неща извън собствената му личност и същност. Този страх го караше да се откъсва от живота, за да се защити, и в същото време самият този акт го караше да се чувства уязвим и самотен. И затова се страхуваше, затова мразеше, мразеше и нараняваше всеки, който го заплашва.
Когато Лаис Мохамад се изправи и посочи с чука си към него, обвинявайки го в жестокост и страхливост, Хануман незабавно използва собствения си чук, за да го отблъсне. Силата на удара запрати чука в бузата на един от съотборниците на Лаис Мохамад, дребно момче с очи на ужасена кошута. То изврещя от болка, размаха чука си и удари Шерборн от Тъмнолуния по челюстта. Внезапно, като надигнала се от морето приливна вълна, насилието погълна момчетата от Дома на опасностите и Каменния ред и те се хвърлиха едни срещу други с чукове, ритници и плюнки като викаха, проклинаха и крещяха. Данло се приближи и си проби път сред тълпата. Отбиваше ударите с ръце, но внимаваше да не пореже някое от падналите момчета с кънките си или сам да удари някого, въпреки че това щеше да е най-лесният начин да се предпази. Сега връзката между него и Хануман бе толкова обтегната, че можеше да усети туптенето на сърцето на приятеля си в собствените си гърди. Той се приближи до Хануман, почти достатъчно, за да го докосне. В този момент някой го удари по ухото, а някакво намръщено момче, чието име не знаеше, заби чука си в слънчевия му сплит. Докато предпазваше корема си с лакти и се мъчеше да си поеме дъх, Данло видя, че Хануман удря момчето в слепоочието. То се стовари на леда, сякаш краката му бяха подкосени. Навярно беше мъртво — такъв удар би могъл да убие всекиго. А Хануман бе достатъчно разярен, за да убива, Данло можеше да го види в студените му, безумни очи, в начина, по който избираше жертвите си и ги атакуваше с чук, кънки и унищожителна воля. Никой не би се изпречил на пътя му по свой собствен избор, но тълпата беше прекалено гъста, за да може някой да се измъкне от нея. В този момент, със свръхестествения си усет за пространство, Хануман разбра, че Лаис Мохамад си пробива път зад него, завъртя се и вдигна чука. Двата чука се сблъскаха. Лаис Мохамад замахна към носа на Хануман — несъмнено искаше да му счупи костите, да обезобрази прекрасното му лице. Той размахваше чука си, а Хануман отбиваше ударите и светлите му очи бяха пълни със смърт.