— Хану, Хану! — извика Данло и се хвърли към него. Хануман нападаше Лаис Мохамад с мълниеносни удари, високи и ниски, упражнявайки смъртоносното си изкуство. Но Данло виждаше, че въпреки омразата, лицето на приятеля му всъщност е вцепенено от страх. В страха си Хануман безспирно удряше чука си в чука на Лаис Мохамад толкова отчаяно, сякаш искаше да отсече дърво — дървото внезапно се пропука и чукът му се заби в гърдите на врага му. И с всеки удар Хануман потръпваше сякаш от болка, сякаш това насилие обезобразяваше най-дълбоката му същност и му причиняваше страдание. И той се страхуваше тъкмо от това страдание. Най-много от всичко се страхуваше от волята да надмогне себе си, въпреки че я обичаше и я наричаше своя съдба. Данло се вмъкна между Хануман и Лаис Мохамад, усети страха в центъра на корема на приятеля си, предаден по връзката помежду им, и изтръгна чука от ръцете му. Лаис Мохамад също хвърли на леда счупения си чук, грабна друг от другарите си и обсипа с удари гърба на Данло, като проклинаше и се мъчеше да се добере до Хануман. Данло се блъсна в приятеля си, двамата паднаха на твърдия лед и той покри Хануман с тялото си. Чукът на Лаис Мохамад изпращя в гърба му и внезапната болка му напомни за раната в душата на Хануман. „Болката е осъзнаване на живота“ — помисли си Данло. В един-единствен, безкраен миг на болка той осъзна най-изначалното нещо в живота на Хануман: неговият най-добър приятел по природа беше състрадателно и нежно момче. Но бе обезобразил собствената си природа. Или по-скоро се беше опитал да разкъса и унищожи тази нежност, както човек може да убие нежелано бебе, като го хвърли в поток лава. Бе го направил с воля, защото волята му беше дръзка и яростна, воля да превъзмогне себе си и да стане нещо повече. И тъкмо Данло бе запалил в него волята за власт, беше я разбудил и я бе направил по-силна. Затова го обичаше Хануман. Обичаше дивотата на Данло, неговата жизненост, грация и над всичко неговото безстрашие. И мразеше същите тези качества, защото самият той не ги притежаваше.
Данло разбра всичко това само за миг, докато лежеше върху Хануман и го предпазваше от чука на Лаис Мохамад. Хануман през цялото време риташе под него, опитваше се да го отблъсне, мразеше го. „Омразата е лявата ръка на обичта“ — спомни си Данло и с тази мисъл в него премина целият ход на бъдещето им като вълна от внезапна неизбежност, макар че щяха да минат години преди да може да си обясни това видение или да го съзре по-ясно.
— Пусни ме, Данло! — изкрещя Хануман.
Един от послушниците от Каменния ред дърпаше Лаис Мохамед. Данло бавно се изправи, застана пред Лаис Мохамад и каза:
— Съжалявам.
— Махай се! — извика му Лаис Мохамад, като се мъчеше да се отскубне от момчето, което го държеше. Хануман също скочи, но Данло го погледна и каза: