— Хану, не!
За миг Хануман замръзна, вперил очи в приятеля си.
— Хану, Хану — промълви Данло. Лаис Мохамад също го погледна и отпусна юмруци. Послушниците на леденото поле постепенно се успокоиха. Верността на Данло към ахимса — и очевидната му обич към приятеля му (дори към човек като Хануман, от когото толкова се страхуваха) — засрами и смекчи момчетата от Каменния ред и Дома на опасностите. Отвсякъде вече прииждаха послушници, калфи, дори четирима майстори акашици. Една от тях, Палома Старата, старица с младежко лице и тяло на жена на средна възраст, сгълча момчетата с нервния си старчески глас:
— В насилието няма начало и край и всички вие сте виновни. — Майсторката нареди да се погрижат за пострадалите, да разтрият наранените им мускули с бързо абсорбиращи се ензими и да залепят раните им. Неколцина от момчетата бяха със счупени кости или зъби. Палома ги прати при резач за опериране и имплантиране. Момчето, което Хануман беше ударил по главата не бе мъртво, а имаше само мозъчно сътресение, и храбро поиска играта да продължи. Момчетата се върнаха на пейките, за да си починат преди да довършат играта.
— Зле ли си наранен? — попита Хануман. Яростта му се беше стопила. — Имаш ли нужда от лед? Дай да ти видя гърба, съблечи си камелайката.
Когато Данло се съблече, по гърба му запламтя огън. Сякаш някой отделяше плътта от мускулите му с нажежен нож. Той присви рамене и опря лакти на коленете си. Поне един от прешлените по средата на гърба го болеше с пронизваща болка всеки път, щом си поемеше дъх. Навсякъде имаше разкъсана кожа, синкави петна и драскотини. Данло не можеше да ги види, но ги усещаше от кръста до тила си.
— Наистина имаш нужда от лед — въздъхна Хануман. Другите момчета си подаваха стоманена кофа, в която потракваха и плискаха ледени шушулки. Хануман взе една от тях — цилиндър от вода, замръзнала около дървена пръчка — и разтри гърба на Данло. — О, Данло — каза той, — някой ден обетът ти за ахимса ще те убие.
— Но аз трябваше да ви спра — отвърна Данло и изскърца със зъби, когато приятелят му започна да го разтрива със зловонно масло. — Той можеше да те убие, а можеше… да го убиеш и ти.
— Наистина ли мислиш, че съм чак толкова смел? — попита Хануман.
— Хану — каза Данло. — Трябва да те попитам нещо. Хануман не каза нищо.
— В библиотеката, точно преди да се самоубие, поетът-воин ми каза нещо за Педар.
— И какво ти каза?
— Не си ли спомняш?
Приятелят му се поколеба за миг, после отвърна:
— Не, не мога да си спомня.
— Каза, че ти… си убил Педар.
— Че съм го убил? Наистина ли смяташ, че съм го убил?
— Аз… не искам да си мисля, че си го направил.
— Но как бих могъл да го убия?
— Не зная.
Хануман изведнъж хвана ръката му и я стисна с всичка сила, толкова мощно и настоятелно, че остра, почти разкъсваща болка прониза костите му. После приближи устни до ухото му и прошепна:
— Поетът-воин е сбъркал. Или те е излъгал. Никой не е убил Педар.
— Наистина ли?
— Честна дума, Данло.
— Мисля, че сетиците не са те излекували, поне не… докрай — каза Данло. — Не е само еканата, нали? Трябва да има и нещо… друго.
— Ти си прекалено правдив — вече ти го казах. Прекалено си сериозен, прекалено любопитен, прекалено… прекалено много неща. Не те е грижа за теб, нали? За самия теб. Аз не притежавам този вид смелост — та кой го притежава? Дивотата, Данло. Когато се запознахме и я видях в теб, и в двама ни, си помислих, че имам смелост за нея. Но не е така. Тя ще ме убие, ако аз пръв не я унищожа. Разбираш ли ме?
— Да — отвърна Данло. Болеше го, внезапно му стана студено. Той затвори очи и си спомни момента, в който бе започнал да обича опасността и дивотата на живота си — през студената нощ, когато двамата със Соли бяха погребали деваките. После, след миг на молитва и спомен, Данло прошепна: — Не, не искам да разбирам.
— Аз нямам твоята грация — тихо каза приятелят му. — Начина, по който приемаш всичко, даже собствената си дивота.
— Но аз не приемам… всичко. Това е проблемът на човешките същества с живота. Нашият проблем, Хану, не виждаш ли? Да кажеш „да“. Това ще е истинска смелост. Но аз не мога, не още, да съм асаря. Накъдето и да погледна, към Бардо, към благословения народ, даже към теб — всичко, което виждам, крещи „не“.
— Но все още си решен да станеш пилот, нали?
— Бардо смята, че така има най-голяма надежда да спася народа си.
— Алалоите ли?
— Да, благословения народ.
— Но това не е единствената причина, поради която искаш да станеш пилот, нали?