Същата сутрин Хануман ли Тош също беше получил покана. Когато разбра това по време на обеда (двамата бяха останали приятели и често се хранеха заедно), Данло се уговори с него да отидат заедно. По залез слънце те се срещнаха пред западния портал на Академията, чиито стоманени врати винаги бяха отворени към светлината на Града. Хануман го чакаше под гранитните блокове на Ранената стена и както винаги го поздрави с усмивка и поклон.
— Здравей, Данло — каза той.
— Хану, Хану, готов ли си? — попита Данло. — Каква прекрасна вечер.
Въздухът наистина бе изпълнен с птичи песни и сладки аромати — една от онези неспокойни вечери, които изкарват гражданите на Никогея по улиците в търсене на наслаждения. Хиляди пеперуди с типичните за сезона лилави и сини криле пърхаха сред снежните гергини и другите цветя покрай Ранената стена. Плъзгите на Стария град блестяха от стопена вода, тук-там събрала се на малки локви. Щяха да минат часове докато въздухът започне да замръзва и улиците се заледят. Въпреки топлината обаче Хануман беше облечен в официална роба на сетик с дебела кожена стола, наметната на раменете му. Дрехите му бяха в оранжево-червените багри на сетиците, ужасен цвят за облекло на човешко същество. Всъщност със светлите си очи и светлоруса коса Хануман имаше призрачен вид. Млечнобялата му кожа имаше болнав оттенък, като на хартиен абажур, покриващ вътрешния огън, който поддържаше живота му. Той стоеше и кашляше заради рака в дробовете си, от който не можеше да се излекува. Макар да бе напълно израснал — двамата с Данло вече бяха на по двайсет и една — Хануман все още беше нисък и прекалено слаб.
— Хайде да се пързаляме по „Серпентината“ — предложи Данло. — По това време най-красивите жени се разхождат там.
Контрастът между Данло и Хануман бе поразителен. Данло също беше слаб, но като диво животно, което обича вятъра, небето и движението, което не взима от света нищо повече от необходимото му за живот. През последните пет години той бе станал още по-силен и доста висок. Носеше брада като истински алалойски мъж и черната му коса, Дълга и буйна като плевели в тундра, се спускаше по шията и раменете му. Все още носеше перото на Ахира. Нямаше я бялата шапка на „Боря“, нямаше го и покорството му към правилата и очакванията на другите. Носеше черна спортна камелайка, тясно опъната по тялото и крайниците му. Тази дреха беше подходяща за игра на хокий или блъсканица на лед, но не и за събиране, на което щяха да присъстват най-видните граждани на Никогея. Когато Хануман го упрекна за това, той се усмихна и не отговори. Понесе се по улиците в Стария град, движейки се леко като морска птица, зареяла се по студените въздушни течения.
Двамата си пробиваха път сред тълпите по „Серпентината“ тази най-дълга плъзга, която криволичи из целия Град, от Елфовите градини до Западния бряг. Един-два пъти спираха, за да се любуват на красавиците. Това бяха предимно млади звездителки, чиито семейства ги караха да се разхождат по кожени рокли или кимона с надеждата някой от богатите звездители, събиращи се всяка вечер в горните части на „Серпентината“, да им предложи брачен договор.
— Всички са… толкова прекрасни — каза Данло. Той привлече погледа на жена от отсрещната страна на плъзгата. Тя беше облечена в японско зелено кимоно и вървеше под ръка с други две жени, които навярно й бяха сестри. Макар че звездителите отбягват хората извън сектата си, особено пилотите от Ордена, защото обетът им забранява да се женят за тях, когато Данло й се усмихна, тя свенливо се поклони и отвърна на усмивката му.
— Любовта на жените ще е твоята смърт — каза Хануман.
— Но, Хану, ти казваше същото и за други неща, а ето, че все още съм жив.
— И винаги ще си жив — докато престанеш да си. Данло поглъщаше усещанията на улицата: тихите гласове, шумоленето на скъпи тъкани, блясъка на лъснати обувки и на кънки, мириса на влажен лед, редки парфюми и пот.
— Винаги съм признавал, че Бардо е опасен човек — каза Данло. — Опасен… поне за мен. Не трябва ли да се пазим от тези опасности?