Хануман го погледна. Очите му бяха като стар син лед. Лицето му беше като замръзнало и безизразно море. Всички чувства, спомни си Данло, се криеха в мускулните влакна на тялото, всички мисли бяха кодирани в реакцията на нервите, в електрохимичните сигнали, с които нервите докосваха мускулите. Немигащите очи на Хануман издаваха дълбоко презрение към много неща и в същото време говореха за стремеж да овладее себе си и любовта си към съдбата.
— Вярно е — продължи Данло. — Но не е… съвсем вярно, не мисля. Тъй като не вярваш в благословените еди, трябва да си се заел да ги търсиш. Търсене заради самото търсене, нали така?
Хануман тихо се засмя.
— Мога ли да запазя някаква тайна от теб? Знаеш ли, изобщо не трябваше да те уча на фигуриране и четене. Така наруших етиката си.
— Но тогава никога нямаше да зная… какво си мислиш. През последните години си толкова затворен.
— Мълчалив като сетик — цитира старата поговорка Хануман.
— Мълчалив, да — каза Данло. — И някак неземно загрижен.
— Е, позволи ми да дойда за малко в твоя свят — отвърна Хануман, изкашля се в оранжевата си ръкавица и със свирепа сила замахна, запращайки храчката към оранжевия лед. — Определено ми се иска да науча метода, с помощта на който Бардо си спомня едите. Методите на паметистите. Говори се, че Бардо е привлякъл майстор паметист, който е издал професионалните си тайни като безумец, който хвърли бисери на свиня.
Данло открито го погледна в очите и попита:
— И ти искаш да събереш няколко от тези бисери и да ги отнесеш в кулата си, така ли?
— Ами, щом се налага да съм шпионин на господаря сетик, би трябвало да получа някакво възнаграждение, не мислиш ли?
Докато улиците се изпълваха с все повече хора и от кафенетата се разнасяше миризма на печено кафе, курмаш, чесън и сладкиши, двамата поговориха за древното съперничество между сетиците и паметистите. Хануман, който беше изучавал повече история от Данло, му разказа, че преди пет хиляди години на Симум сетиците имали свой собствен орден. И паметистите били негов клон, посветен на разбирането на тайните на съзнанието, също като неврологистите, кибершаманите или йогините. Но когато сетиците се обединили с холистите на Арцит и се родил Орденът на мистичните математици, паметистите настояли да се организират като отделна професия — както направили и провидците. Много преди преместването в Никогея паметистите пазели тайните на изкуството си от сетиците, които смятали или за затъпели от древните ортодоксални мисловни изкуства, или за покварени от използването на компютрите. А сетиците пък пазели своите тайни от всички. Дори от най-добрите си приятели.
— Винаги съм се чудил какво правите в кулата си — каза Данло. — Всички се чудят за кулата на сетиците. Говори се, че използвате акашишки компютри… за да възстановявате загубени спомени, вярно ли е?
Хануман позволи на изящните си устни да се разтеглят в усмивка и сега лицето му наистина мълчеше, наистина не можеше да се прочете. Данло рядко обсъждаше с него изкуствата на съответните им дисциплини. Той знаеше, разбира се, че Хануман е избран за кибершаман и че сигурно е усъвършенствал електронната телепатия, гещалта, разклонителната навигация и другите състояния на компютърно съзнание. Очите му винаги гледаха с кухия, натрапчив поглед на човек, който е преживял прекалено много компютърен интерфейс, който е пътувал дълбоко в шиховото пространство, мисловното пространство, паметното пространство или метапространството, навярно дори в митичното божествено пространство, към което се твърдеше, че почти с религиозна набожност се стремят кибершаманите. Всъщност Данло се страхуваше, че същностната религиозност на Хануман е прераснала в обич към компютрите. Навярно, мислеше си той, скоро щяха го посветят в тайните степени на кибершаманите, навярно майсторите щяха да имплантират в мозъка му биочипове и той щеше да влезе в постоянен интерфейс с компютрите си, и така да се превърне в невропевец, поставен извън закона.
— Хайде някой друг път да говорим за компютри — каза Хануман. — Ако скоро не тръгнем за веселието, ще стигнем последни.
Двамата се отбиха от „Серпентината“ и се запързаляха по тесни плъзги, затворени за движение с шейни. Пресякоха район на кафенета, дюкяни на впечатници, библиотеки и прекрасни стари жилищни блокове от черен и розов гранит. В тях живееха предимно богати изгнаници и специалисти от Ордена и във всеки от апартаментите имаше частни тоалетни и камини. Въздухът бе сладък от мириса на дървесен дим и цветя. Накъдето и да погледнеха, имаше цветя: снежни гергини, сапфирени цветове и огнецветя, тъмночервени или златисти. По первазите имаше саксии и взривът от багри привлече погледа на Данло към небето.