„Благословеният Пръстен расте“ — помисли си той. Небето над Никогея беше изпъстрено на места с бледозлатист огън, нарастващ облак от газове и нов живот, през който проникваше само светлината на най-ярките звезди. Данло бе пътувал пет пъти до звездите, които не можеше да види. И никога не беше обсъждал тези пътувания с Хануман. Никога не бе разговарял за торисоновите пространства, които се извиваха като черни червеи из разклонеността, нито за прекрасната математика на Великата теорема, нито за ужаса си, че може да се загуби в безкрайна извивка, нито за радостта си след преминаване през числова буря и навлизането си в мечтаното време. (В компютърно генерираното мечтано време на пилотите, разбира се.) Никога не бе казвал на Хануман тайната, която бяха открили пилотите: докато растеше и се разпространяваше в близкото пространство над планетата им, Златният пръстен някак си изкривяваше същото това пространство. Някакъв вид живот в Пръстена, навярно някакъв огромен и чудесен бог, развил се от някой от безбройните видове новосъздадени организми, изкривяваше свръхсветлинната тъкан, от която беше изтъкана разклонеността. Правеше я по-възлеста, по-сложна. И разкъсваше отвори в разклонеността, създаваше нови прозорци, през които пилотите прекарваха корабите си, скачайки от звезда на звезда или от точка на точка в близост до звезда. Някой ден навярно дори плътнопространството край жълтото слънце на Никогея можеше да се навие около самото себе си. Плътнопространството — безкрайна плътност от източници на радиация, където се сливат пътищата от всички звезди — можеше да се загуби в ужасна сложност от възли, през които пилотите нямаше да могат да минават. И тогава Никогея вече нямаше да е центърът на галактиката. Градът на светлината щеше да се откъсне от звездите и това беше тайна, която Данло не трябваше да казва на никого, дори на най-добрия си приятел.
— Виж — извика Хануман. Двамата с Данло току-що бяха пресекли главната плъзга на Стария град и бяха завили по лилава улица, обточена с дървета ю и величествени стари къщи. Хануман протегна ръка и посочи. — Къщата на Бардо. Ужасна е, нали?
— Ужасна е — съгласи се Данло. — Но и прекрасна. Къщата се намираше откъм източната страна на плъзгата и бе най-голямата в района. Преди три хиляди години Орденът беше построил основната й част с класически линии от изсечен с лазер гранит, дълги прозорци и красиво влакнесто дърво: греди от кехлибарено дърво, японска череша и каменно дърво, пропити с ароматичен восък. Както и в съседните сгради, тук бяха живели различни посланици преди Орденът да премести всички далечници на Улицата на посолствата. И после, по време на управлението на Рикардо Лави, бяха прибавени северното и южното крило, за да има стаи за калфите, неуспели да си намерят място в общежитията на Академията. Това бе станало в началото на Златния век на Ордена, когато жените и мъжете от Цивилизованите светове бяха прииждали в Никогея на тълпи. Време на ентусиазъм, непостоянство и безразсъдни технологии. Всъщност крилата на къщата на Бардо бяха нараствали органично. Малки роботи с големината на бактерии бяха сглобявали елементите им атом по атом, парче по парче, безупречен диамант, бродерия и органичен камък. Гледана от улицата, къщата приличаше на огромно фантастично насекомо: централната част от естествен камък, сива и солидна, и крилата от органичен камък, прошарени с цветни частички, нишки и жилки — яркочервени, розови и лилави. Двете крила се развиваха нагоре и навън, на север и на юг петдесетина метра по улицата и изглеждаха дантелени и изящни като снежинки, невероятно изящни, сякаш острите кули и арките можеха да се огънат под внезапен вятър. Първоначално 256 прозореца от изпреден диамант бяха украсявали стаите на двете крила. Сега обаче бяха останали само няколко — през вековете останалите бяха разпродадени или откраднати. Докато стоеше и се любуваше на прекрасните осмоъгълни прозорци, на привечерната светлина, която падаше по диамантите и се разпръскваше в дъжд от цветове, Данло откри, че му се иска Орденът да не е унищожил тази строителна техника. Само няколко къщи в Стария град — построени между 620-а и 694-та година — представяха този вид градеж и това бе жалко.
— Мислех си, че Бардо изобщо няма да се върне — каза Хануман.
— Винаги… съм се надявал да се върне.
— Носиш ли си поканата?
— Да, ето я. — Данло протегна стоманената плочка в дланта си и я подаде на Хануман.
— Моля те, обещай ми, че внимателно ще си помислиш преди да приемеш веселбите на Бардовия дом.