Той я зяпаше прекалено открито и очите му горяха. Сърцето му започна да бие бързо. Данло дълго остана вцепенен като горско животно, което наблюдава друго. Забрави, че държи в ръката си чиния курмаш. Остави чинията да се наклони и жълто-кафявите ядки започнаха да се изсипват и да подскачат по мраморния под. Гладът му внезапно изчезна. Красотата на младата куртизанка го порази като мълния. Бе влюбен във всичко в нея: в грациозните движения на ръцете й, в спокойната й, естествена усмивка и най-вече в чистата й животинска жизненост. Тя беше висока, сладострастна и с гладки мускули като танцьорка на лед. Лицето й бе уникално и незабравимо, макар той смътно да съзнаваше, че чертите й като че ли не си съответстват съвсем. Устните й бяха малко прекалено червени, прекалено пълни, прекалено чувствени на фона на кремавата й кожа. Имаше дълъг надменен нос, поставен между високи скули, гъста руса коса и бадемовидни очи, интелигентни и прелестни, тъмни и течни като кафе. Челюстта й бе издадена — атавизъм, който загатваше за нещо дълбоко първично в нея. Данло мигновено намери тази първичност за предизвикателна. Част от него се чудеше дали по-късно ще я види в различна светлина, но сега другите му части горяха от много по-силна потребност. Гърдите му бяха горещи и напрегнати, очите му пламтяха, ръцете го боляха да докосне прекрасното й лице.
„Хала е жената, сияйна като слънце“ — помисли си той. И тогава тя погледна към него. Обърна глава и погледна покрай всичките ярки, бъбрещи хора, застанали помежду им. Погледна право към него, дръзко и открито. Погледите им се срещнаха и задържаха — двамата изпитаха шока от внезапно разпознаване, сякаш се познаваха от милиард години. Данло усети, че пропада в очите й, и светът около него се стесни, напрегна и спря. Знаеше, че никога не я е виждал, и все пак очите му горяха със спомен за древна връзка. Горяха устните, пръстите, кръвта му, всичко в него пламтеше от внезапно разбиране, което го накара да се задъха.
— Извинете ме — каза той, когато най-после възвърна дар слово. До него стоеше слаба весела жена, облечена в безвкусна сребърна рокля. Данло бе разсипал курмаша си по сребърните й пантофки. Без да откъсва очи от прекрасната куртизанка, той пак измърмори: — Извинете, имате ли нещо против да подържите чинията ми… за малко?
После бутна чинията в ръцете на жената, небрежно се поклони и се отдалечи. Почти прелетя през стаята. Приближи се право към Хануман и куртизанката, като през цялото време продължаваше да я гледа.
Хануман му се усмихна, но Данло почти не го забеляза. Почти и не го чу да казва:
— Данло, запознай се с Тамара Десета Ащорет. Тамара, това е приятелят, за когото ти разказвах, Данло уи Соли Рингес.
Данло се поклони и изведнъж забрави всичките си обноски. Посегна и хвана ръката й, облечена в синя копринена ръкавица. Нежно я задържа и незабавно му се прииска да може да свали черните си кожени ръкавици, за да докосне дългите й пръсти със своите.
— Толкова си красива! — задъхано промълви Данло. — Никога не съм виждал… толкова красива жена.
Този изблик накара Тамара да се усмихне — широка прелестна усмивка, която грейна на лицето й като слънце. Тя беше прекалено съвършена и уравновесена, за да отвърне на комплимента му с думи, но очите й бяха пълни със светлина, смях и откритост, които говореха: „И ти си много красив“.
— Това първото ти веселие ли е?
— Присъствала съм на още две — отвърна Тамара. Гласът й беше ясен, силен и прекрасен. — Бардо кани куртизанки на всяко от веселията си. Всички казват, че се опитва да покръсти нашето Дружество.
Данло пусна ръката й и рече:
— А може би Бардо просто обича да се заобикаля с красиви жени?
— Сигурна съм, че трябва да има много причини за това — каза Тамара. — Но той е твой приятел, нали? Сигурна съм, че трябва да знаеш намеренията му.