— Разговорът е третото най-голямо удоволствие — отвърна Тамара.
— Никога досега… не съм разговарял с куртизанка.
Тя му се усмихна.
— И аз никога не съм познавала човек като теб.
— Но ти знаеш… за мен, нали?
— Хануман ми разказа как си пристигнал в Никогея. Че е трябвало да ядеш кучета, за да оцелееш. Струва ми се, че изпитва страхопочитание към теб.
— Каза ли ти как съм се родил? Къде съм се родил?
— Чувала съм тези истории — отвърна Тамара. — Сигурно не е лесно да си син на Малъри Рингес.
— О, не е чак толкова трудно — каза Данло. — Трудното е да живееш в град, чиито жители могат да боготворят мъж, станал бог.
— Мисля, че хората във всички градове си приличат.
— Всички цивилизовани хора, да. Но другите са… различни.
Тя го погледна с мигновено разбиране и попита:
— Говориш за алалоите, нали?
— Да.
— Но би ли могъл да се върнеш при алалойските племена? Към техния начин на живот? Данло потърка челото си и докосна перото в косата си.
— Не съм го казвал на никого, но често си мечтая да се върна.
— Защото алалоите живеят по-просто от нас ли?
— Не, не затова. Въпросът не е само в простотата. Струва ми се, че през целия си живот съм търсел особена красота, която наричам хала. Хала е… хармонията на живота. Връзката между всички неща, мрежата, начинът, по който всяко нещо е самото себе си единствено във връзка с всички други неща. Един-два пъти като дете, в тихите нощи, когато изгряваха звездите… Помня тази красота.
Тамара спусна ръка помежду им там, където панталонът й почти се допираше до камелайката, покриваща бедрото му, и стисна с дългите си пръсти неговите.
— Преди няколко години слушах запис на един от алалойските диалекти — каза тя. — Красив език.
— Езици ли изучаваш?
— Впечатала съм си четиринайсет езика и научих още три по бавния начин.
Подобно на повечето куртизанки, Тамара предпочиташе да разговаря с клиентите си на родните им езици и го правеше винаги, щом можеше. Онези, които познаваха дарбите им, понякога наричаха куртизанките — обикновено с гнусна двусмисленост — „езиковедки“.
— Спомняш ли си много от… алалойския език? — попита Данло.
— Не, но обичам да го слушам.
Той стисна пръстите й. Тамара стоеше съвсем близо до него, почти очи в очи. Данло се опиваше от чистия аромат на косите й.
— Хала лос ли девани кичарара ли пемафи нис ни мансе — каза той и я погледна.
— Но какво означава това?
— Означава „Хала е жената, която разгаря благословения огън в мъжа“.
Тамара се засмя с искрено удоволствие и му се усмихна сияйно.
— Ти си красив мъж и ми харесва да разговарям с теб. Но добре, че не каза това, докато приятелят ти още беше тук. Той много те ревнува, струва ми се.
— Хануман… да ревнува? Тамара кимна и въздъхна.
— Мисля, че тъкмо се канеше да ми предложи договор, когато ти ни прекъсна.
— Но той е калфа — твоето дружество сключва ли договори с калфи?
— Не, дружеството ми не. Но въпреки обета си някои калфи — надявам се, че не обиждам никого — някои младежи запазват парите си. И някои куртизанки сключват тайни договори с тях.
— Правят го, за да се обогатят, така ли?
— Да се обогатят за сметка на нашето дружество. Разбира се, ако ги разкрият, тези куртизанки получават наказание, но все още се случва.
— Не зная откъде Хануман може да е намерил пари — каза Данло.
— Е, няма значение — отвърна Тамара. — Боя се, че щях да го разочаровам, въпреки парите му.
— Толкова красива жена като теб… трябва да сключва много договори.
— Моето дружество ми е определило ангажименти за следващите петнайсет нощи.
Данло пусна ръцете й, безразсъдно си свали ръкавиците и ги пъхна в джоба на панталона си. После нежно пое дланите й и свали тесните й копринени ръкавици. На средния пръст на лявата си ръка тя носеше златен пръстен, излят във формата на змия, захапала опашката си, но той изобщо не го забеляза. Данло докосна дългите й голи пръсти и внезапният допир до горещата й кожа го изпълни с наслада. Той я погледна и дръзко каза:
— Но нямаш договор за тази нощ, нали?
— Не — отвърна Тамара, — за тази нощ не. — Тя сплете пръстите си с неговите и се усмихна.
— Аз никога не съм имал… никакви пари — каза Данло.
— Това ли искаше да ми дадеш?
— Парите са просто символ, нали? — попита той. — Те нямат никакво значение като подарък. Ако можех да ти дам нещо… то щеше да е перла, която да носиш на шията си. Виждала ли си някога перла от пипалести миди? Толкова са прекрасни и редки.
— О, Данло, не трябва да обещаваш нещо невъзможно.
— Но какво мога да ти дам?
В отговор Тамара притисна ръцете му към долната част на корема си.