— Искаш да кажеш древните еди ли? Тя кимна.
— Говори се, че баща ти е открил математика на съзнанието.
— И тази математика, това съзнание… е заключено в паметта?
— В паметта на клетките — уточни Тамара. — Ако успеем да събудим клетките си, ще си възвърнем тези спомени.
— Затова ли куртизанките толкова се интересуват от спомнянията на Бардо?
— Някои от нас, да — каза тя.
— А ти?
Тамара срещна очите му и го гледа дълго преди да отговори:
— Аз искам да разбудя тялото. Същността, целия тялоум. Ако това разбуждане включва клетъчните спомени, да — аз проявявам страстен интерес към възспоменуването.
— Изглежда знаеш много… за много неща — каза Данло. — Можела си да станеш холистка. Не знаех, че куртизанките са толкова образовани.
Тамара прокара пръсти през дългата си руса коса и просия от очевидно удоволствие от комплимента му. Данло виждаше, че тя обича да я хвалят — така, както някои хора обичат шоколадови бонбони. И беше много горда, не с физическата си красота, която приемаше за даденост, а с постиженията си в изкуствата на куртизанките и най-вече с паметта и ума си. Много куртизанки повърхностно изучаваха различните дисциплини на Ордена, за да разговарят интелигентно на важни теми с господарите и майсторите, но малко от тях имаха толкова дълбоки и цялостни познания като Тамара Десета Ащорет.
— Никога не съм знаела, че пилотите имат такава дарба за екстаз — каза тя. Данло се засмя и отвърна:
— Аз също.
— Рядко се случва Кундалини да се разбуди толкова лесно, с толкова малко изкуство.
— Ти наричаш това, което се случи тази вечер… „малко изкуство“? Тамара коленичи пред него. Изглеждаше едновременно щастлива и развеселена.
— Та ние дори не се докоснахме до първите неща от изкуството — отвърна тя. — Не сме се вслушвали в биенето на сърцата си, не сме синхронизирали дишането си или…
— Хайде да дишаме заедно — прекъсна я Данло.
— Късно е — отвърна Тамара. — Вече наближава полунощ.
— Значи имаме още три часа до зори. Хайде да дишаме заедно до изгрев слънце.
— Мислех си, че си дошъл да присъстваш на възспоменувателната церемония.
— Не — възрази той. — Дойдох, за да те срещна. Просто преди не го знаех. — О, красавецо — каза тя, — ще има и други нощи.
— Ами договорите ти?
— Договорите могат да се развалят — отвърна Тамара.
— Наистина ли?
Тя се засмя и целуна ръцете му.
— Това, че постъпваме в Дружеството, не значи, че се отказваме от свободната си воля.
Известно време Данло я гледа. После каза:
— Тогава хайде да слезем долу за възспоменуването.
— С удоволствие.
— Трябва да видя Бардо — рече той. — И да му благодаря за тази стая.
Бавно, лениво се облякоха, сякаш времето беше смазваща тежест, която можеше да съществува за други, но не и за тях. После се целунаха, засмяха се и се върнаха при гостите.
ГЛАВА 17
ПЪТЯТ НА СЕТИКА
Хората също бяха меки механични играчки, част от конвейер за механични играчки. Хората бяха пълен абсурд, докато изпълняваха ритуалите си, които аз изцяло контролирах и знаех, че са абсурд. Но те изпълняваха ритуалите си с чувство за абсолютно самодоволство, тези шумни зомбилта, неспособни да разпознаят в мен онзи, който милостиво поддържа тяхното съществувание.
Данло и Тамара се върнаха ръка за ръка в солариума по същия път, по който бяха дошли. Беше претъпкано с гости.
— Данло! — изкънтя мощен глас. — Тамара Десета Ащорет, елате насам!
Заобиколен от осем-девет жени, по средата на стаята стоеше Бардо с чиния пиперени ядки в ръка. От големите му кафяви очи се стичаха сълзи. Откакто се бе отказал от бирата, той се беше пристрастил към люти храни, които изгаряха устата му и дразнеха очите му. Бе станал още по-огромен, отколкото го помнеше Данло, и изглежда, кипеше от енергия. Кънтящият му, басов глас приковаваше вниманието на всички. Носеше поне десет скъпоценни пръстена, а пъстроцветната му роба бе обсипана със смарагди, рубини и опали. На шията му висеше блестящ ярконски огнен камък. Такава демонстративност би унизила по-дребно човешко същество, но истинската същност на Бардо беше богата като скъпоценен камък и затова външният му вид само възвеличаваше вътрешното му аз, усилваше гордостта му и го правеше да изглежда още по-огромен.
— Млади приятелю! — извика Бардо и прегърна Данло. — Млади приятелю, за Бога, ти вече не си толкова малък!
Двамата бяха почти еднакви на ръст, макар че мускулите и тлъстините на Бардо бяха достатъчни за двама. Данло го погледна в очите, усмихна се и го прегърна без задръжки, както правят алалойските мъже, сякаш бяха братя от едно племе.