Всъщност Суря Лал бе принцеса от Летосвят, прекарала зрелите си години в борба за освобождаване на робите и роботите, също както беше прекарала част от младостта си в акции за правата на куклите, онези странни информационни екологии, които съществуват в компютърното пространство и за които твърдят, че са живи. Суря обичаше свободата и сега се бе посветила на братовчед си и на движението, което скоро щеше да бъде наречено „Пътят на Рингес“.
Данло прокара пръсти през косата си и каза:
— Всички хора смятат, че обичат свободата.
— Разбира се — съгласи се Суря. — Но за човешкото същество истинската свобода е в откриването на човешките възможности.
— Човешките възможности — тихо повтори Данло, затвори очи и живо си спомни съвсем човешкото лице на Тамара в мига, в който бе извикала в екстаз. Това беше миг на абсолютна свобода и в същото време, колкото и парадоксално да бе, на пълно отдаване на силите на живота. — Кой знае какво е възможно? — каза той.
Данло не очакваше отговор на реторичния си въпрос, затова се развесели, когато Суря отвърна:
— Баща ти даде живота си, за да ни върне тайната на човешките възможности. Начините, по които можем да превъзмогнем ограниченията си. Нашата глупост, нашата низост, даже нашите човешки тела. Особено телата и мозъците — ти ми се усмихваш, Данло уи Соли Рингес, но това е защото все още си млад и красив. Струва ми се, не си в състояние да си представиш какво е да остарееш толкова, че вече да не можеш да се върнеш към младост. Остарял в мозъка. Остарял, загнил и грозен.
Около тях се събираха хора и започваха да ги притискат по-близо един до друг. Данло усети, че Тамара се опира в него и сплита пръсти с неговите. Суря беше притисната до огромното шкембе на Бардо и Данло бе толкова близо до нея, че усети мириса на масло сиху и сладкия дъх на марихуана, пропил коприненото й кимоно. Точно срещу него стоеше Хануман, който само гледаше и слушаше, и Данло прочете на бледото му лице цинизъм. Видя, че приятелят му вдига пръст и сочи Суря. Никой друг не обърна внимание на това едва забележимо движение, също както никой друг не разбираше знаковия език. Хануман всъщност му казваше: „Тази жена е грозна. Винаги съм казвал, че красотата стига само до кожата, но грозотата прониква до костите.“
Данло поклати глава, сякаш за да укори Хануман за жестокостта му. Погледна Суря и по-точно бръчките около малките й зачервени очи и в ъгълчетата на присвитата й уста. Не се нуждаеше от сетическото изкуство, за да прочете страха й. Макар че беше едва на средна възраст и навярно щяха да минат още триста години преди окончателно да остарее, беше очевидно, че старостта и смъртта я ужасяват. Дори виещата, разтреперана стара Ириша в дните, през които племето му бе преминало оттатък, не беше загубила човешкото в себе си до такава степен.
— В цивилизованите хора има нещо, на което винаги съм се чудил — каза Данло. — Колкото повече живеят, толкова повече се страхуват от смъртта.
— О, но смъртта не е толкова ужасно нещо — отвърна Бардо и поглади гърдите си. Веднъж, като младеж, един от алалоите го беше пронизал с копието си и той умря от първата си смърт. Бяха го замразили, размразили и излекували само за да срещне смъртта отново, когато светлинният му кораб изчезна в огненото сърце на звезда. Беше го възкресила богиня на име Калинда или поне така обичаше да разказва на всички, и оттогава той започна да се отнася към такива жизненоважни въпроси философски. — Какво друго е смъртта освен кратък миг покой преди късчетата ни отново да се съберат и да ни обрекат на нов живот? — рече Бардо. — Всъщност животът дразни душата. Пълноценният хубав живот.
Тези думи накараха Суря да стисне устни, сякаш прекалено често търпеше размислите на братовчед си. После се намръщи на Данло и каза:
— Всеки се страхува от смъртта. Човешките същества са свързани със страха от смъртта.
— Съвсем вярно — съгласи се Хануман. — Ти си проницателна жена.
Суря очевидно не усети иронията му, защото възнагради Хануман с усмивка и лицето й грейна.
— Чувала съм, че според сетиците всички чувства произхождат от страха.
— Това е почти вярно — отвърна Хануман. — Възпроизводството на живота е негов фундаментален алгоритъм. Наистина ли стремежът за възпроизводство е едно и също със страха от смъртта? Да предположим, че е така. Ако се разглеждат като реакции, програмирани в организма, всички чувства в известен смисъл са предназначени да съхраняват живота, така че да може да се възпроизвежда.
— Чувала съм, че сетиците могат да четат чувствата по човешките лица.
— Това е едно от изкуствата ни — отвърна Хануман. — Едно от най-древните.