Всъщност веднъж Хануман бе казал на Данло, че сетиците проследяват генезиса на четенето на лицето поне до творбите на древните портретисти Тициан, Дюре и Леонардо. Според техния идеал портретът на човек трябвало да е огледало на душата.
— Чувала съм също, че сетиците могат да четат мисли — каза Суря, — но никога не съм го вярвала.
— Понякога можем да правим нещо подобно на четене на мисли.
— Но мислите не са програмирани в нас като чувствата — възрази тя.
— Нима?
Бардо потри ръце и каза на братовчедка си:
— Знаеш ли, Малъри Рингес също поназнайваше нещо от способностите на сетиците. Можеше да те погледне и да каже какво си мислиш, за Бога. Можеше да разголва душата ти и затова хората се страхуваха от него. Нещо повече, можеше да погледне непознат и да предвиди какво ще каже и ще направи.
— Ти можеш ли тези неща? — обърна се Суря към Хануман.
Хануман се поклони и отвърна:
— Понякога мога да чета знаците. Но това е обикновено използване на изкуството. Всъщност е доста тъпо, не смяташ ли?
— Можеш ли да го направиш сега? — попита тя. Очевидно беше очарована от идеята за четене на лица, а също и от самия Хануман. Внезапно Суря вдигна късия си костелив пръст и посочи към другия край на стаята. — Ето там, виждаш ли високия мъж в кафява роба?
— Историка ли? Онзи плешивия?
— Предполагам, че е историк — отвърна Суря. — Не съм имала възможност да науча какви цветове носят академиците. Можеш ли да ми кажеш какво си мисли?
Хануман се изпъна и впи поглед в плешивия мъж. Напрегнатата му съсредоточеност накара Суря и другите да погледнат към него, вместо към историка. Въпреки че се бе изказал скромно за дарбите си, Хануман всъщност обичаше да ги проявява.
— Мисли си за опасност — каза той. — Мисли си, че къщата на Бардо е пълна с опасни хора и че ще е добре да избяга от Града. Изпитва чувство на вина от собствената си страхливост. Би искал да вярва, че Златният пръстен ще предпази Града от радиацията на Вилда. Но е циник и малко страхливец, макар че може да се охарактеризира като разумен човек. Той е историк — обръща внимание на данните за емиграцията. Но също съзнава, че два пъти повече хора прииждат в Никогея и това не му е ясно. Наистина е озадачен. Тъкмо затова присъства на това веселие. Има въпроси от универсален мащаб или поне така си мисли. Търси отговори. Колкото е по-силно съмнението, толкова е по-силна потребността от вяра. Вяра — какво друго е това чувство освен отчаян опит да избягаш от страха, изгарящ ума ти?
Суря кимна, очевидно удивена от изпълнението на Хануман. И изведнъж Данло, който съсредоточено гледаше историка, избухна в смях.
— За Бога, какво е толкова смешно? — попита Бардо.
— Не, не е… смешно — отвърна Данло, когато успя да си поеме дъх.
— Тогава какво има? Данло затвори очи за миг и се заслуша. Слухът му беше изострен от живот, прекаран в разпознаване на най-тихите звуци на света. Можеше да чуе, макар и съвсем слабо, че историкът говори за Пътя на Рингес и други религии. Въпреки че стояха в двата срещуположни края на стаята, Данло различаваше високия му глас и уплашените думи на хората около него. Отвори очи и каза на Хануман:
— Струва ми се, че историкът току-що обсъждаше същите неща, които ни разкри ти.
— Да не би да искаш да кажеш, че ни е измамил? — попита Бардо.
— Чувал съм, че сетиците могат да четат по устните — отвърна Данло и се усмихна на Хануман. — Това е част от твоето изкуство, нали?
— Разбира се. Устните са част от лицето. Какъв по-добър начин да го четеш?
— Значи наистина си ни измамил? — попита Суря. — Знаех си, че не е възможно да четеш чужди мисли.
Хануман отново й се поклони и я изгледа от главата до петите с блестящи, твърди очи.
— Невъзможно е да измамиш, ако не съществуват правила, забраняващи измамата. Обаче. Виждаш ли жената до отсрещната стена?
Суря се обърна. Една жена стоеше сама пред една от картините на Бардо. Беше облечена в особено яке с торбеста качулка.
— Тя е афазичка — каза Хануман. — Чувала ли си за афазиците, принцесо Лал? Тази секта навярно е уникална в Никогея. Те имат глас, но не и език. Могат да чуват думи, но не са в състояние да ги разбират. Обезобразяват мозъците на децата си, за да унищожат езиковите им центрове. Не се шокирай толкова — те не са такива чудовища, за каквито ги смятат повечето хора. Правят така, защото мислят, че думите им пречат пряко да разбират действителността. Че изопачават действителността. Затова избрах нея. Тя не може да разговаря с никого, защото не може да говори. Дошла е тук тази вечер с надеждата, че вие, просветените, онези, които са били докоснати от Малъри Рингес, ще сте намерили начин да общувате пряко, сърце със сърце, без думи. Но е разочарована. Самотна е. Отегчена е. Не е успяла да осъществи контакт с никого. Мисли си — хората могат да мислят, трябва да го знаете, даже когато умовете им са лишени от думи — та тя си мисли да си тръгне.