— Не съм убедена — каза Суря. — Ако знаех за тези бедни афазици, можех само като я гледам да се досетя за всичко онова, което каза. Хануман я стрелна с опасен поглед и продължи:
— Когато дам знак с пръст, афазичката ще излезе от стаята. — Той изчака малко, после леко повдигна пръст. Сякаш по даден сигнал, сякаш невидима нишка свързваше афазичката с пръста на Хануман, жената рязко се обърна после с тежка, тътреща се походка излезе.
— За Бога, как разбра? Как го направи? — попита Бардо.
— Започвам да се убеждавам — каза Суря. — Но сигурен ли си, че пак не ни мамиш? Тази афазичка да не ти е позната, а?
В отговор Хануман се усмихна по типичния си потаен начин. После започна да избира различни мъже и жени.
— Виждате ли стария фантаст с огромната адамова ябълка? Когато дам знак, ще се закашля. — Той вдигна пръст и фантастът наистина се закашля. Хануман продължи с другите, като ги посочваше и познаваше момента, в който ще се закашлят, ще разтъркат очи, ще се засмеят, ще започнат да танцуват, ще се намръщят, ще заговорят или ще отпият от чашите си. Той вдигаше пръст и хората се държаха по посочения начин, сякаш Хануман бе кукловод и дърпаше конците им. Това беше мрачна, почти зловеща демонстрация на сетическото изкуство. Суря се убеди, че Хануман е човек с редки способности, но не бе съвсем готова да признае, че притежава каквато и да било власт над нея.
— Тези хора — каза тя — не подозират, че ги наблюдаваш.
Трудно ми е да повярвам, че можеш да четеш лицето на човек, който знае, че се опитваш да го направиш.
— Като теб ли, принцесо?
— За какво си мисля в момента? — попита Суря. Лицето й се напрегна като съсухрен кръвноплод. Почти примижаваше от усилието да не издава никакви чувства. — Можеш ли да ми кажеш?
— Не, Хану, недей — тихо каза Данло и поклати глава.
Мразеше тази игра на приятеля си. Мразеше да се отнасят с човешките същества като с роботи, чийто живот е програмиран. Но най-силно мразеше онова, което виждаше в Хануман — гордостта и внезапната ярост, заблестели в очите му.
— Трябва ли да замълча само защото ме е помолил най-добрият ми приятел? — попита Хануман. Явно се радваше, че е в центъра на вниманието, също както се наслаждаваше на упражняването на способностите си. Хануман погледна Суря и продължи: — Или трябва да замълча, защото моята етика не насърчава четенето на мисли по лицето на човека? Изобщо защо трябва да мълча? Не е ли време за безразсъдство и истина? Вярвам, че Данло ще се съгласи с мен. И Тамара. Нека тогава съм безразсъден. Нека съм искрен. Не, Данло, моля те, не ме гледай така — това е рядка възможност да откриеш какво си мислят за теб другите. Да се видиш така, както те виждат те. О, зная, че не те е грижа за себе си. И тъкмо затова всички те обичат. И се страхуват от теб. Заради твоята дивота, заради детинския характер: ти си прекалено погълнат от нещата на света, за да се тревожиш за себе си. Но другите се тревожат. Принцеса Лал например се тревожи. Тя би искала да вярва в това глупаво изкуство на четене на лица, защото би искала да прочете твоето. Мислеше си за теб още откакто Бардо те представи. Ти я смущаваш. Дразни я дори самото ти име.
Той се извърна от Данло към Суря, завъртя се така, сякаш изпълняваше похват от смъртоносното си изкуство. Лицето му беше твърдо и остро като нож.
— Всички го наричат Данло Дивия — каза й Хануман. — Ти се чудиш, принцесо, дало наистина е див като името си. Уверявам те, че е такъв. Дори е по-див, отколкото можеш да си представиш. Докъде ще доведе тази дивота, питаш се ти. Наистина ли е син на баща си? Данло уи Соли Рингес — казах, че това име те дразни, но не е заради името. Сега ще го кажа: Данло е Рингес, ако не и самият Рингес. Ти се съмняваш. Изпълнена си със съмнения. Чувала ли си за едновременността? За спирането на времето? Спри! Точно в този миг спри мислите си и ги фиксирай, сякаш са мравки в кехлибар. Това е начинът. Само да можеше да видиш лицето си сега, когато наистина вярваш. Мислиш си за Малъри Рингес и за всички неща, които е направил. За Златния пръстен. Чудиш се как тази мисъл, този златен образ може да се изпише на лицето ти. И още една мисъл, от която се страхуваш повече от смъртта: аз ли те карам да си мислиш тези неща? Аз ли? Дали мислите са програмирани в нас, или ние сме господари на собствената си воля? Моля те, не извръщай очи! Ако го направиш, само ще започнеш да се чудиш дали аз съм поискал така. Питаш се за човешката свобода. Това те мъчи в момента. Какво е възможно за човешките същества? Малъри Рингес е дал живота си, за да открие собствените си възможности. Кой е толкова безстрашен? Дали Данло, когото всички обичаме както обичаме слънцето, е замесен от същото тесто като баща си? Ти се молиш да не е и се страхуваш, че е. Страхът е същността на душата. Той е в основата на всичките ни действия. Какво би могъл да направи Данло, ако наистина е безстрашен и див? По-точно какво би могъл да не направи? Докъде ще доведе дивотата му? Чудиш се за тези неща. Мислите ти обикалят в кръгове. Обикалят ли обикалят. Тогава нека Разкъсам кръга и да те оставя с нова мисъл: кой от нас би могъл да стане също толкова див, колкото Данло? И защо му е това?