— Хайде стига вече — каза Бардо и прегърна Хануман през рамо. — Да спориш със сетик означава да го намразиш.
Но Суря не мразеше Хануман. Тя беше омаяна от него. Тя, чиято душа той бе разголил с пронизващите си очи и острия си език, го гледаше, сякаш е бог или по-скоро свръхчовек в личен контакт с царството на божествеността. Лицето й изразяваше различни чувства — от удивление и умиление до срам, че са разкрили мислите й. В усилието си да скрие срама си, тя се обърна към Данло и започна да лъже:
— Всъщност изобщо не съм си мислила за теб — каза Суря. Сега лицето й наистина беше грозно и неискрено. — Не зная защо приятелят ти каза тези неща. През цялото време си мислех за една рецепта за пиле с къри, знам я от майка ми. Винаги съм обичала ястия с къри. Е, всъщност това беше трик, за да скрия мислите си.
Данло докосна белега над окото си, погледна Тамара и се усмихна. Макар че не се засрамваше лесно, странният монолог на Хануман навярно би успял да постигне точно това, ако Данло не бе влюбен и не преливаше от прекрасно усещане за живот. Но се чувстваше засрамен заради Суря, макар че му се искаше да е останала на Летосвят със своите ястия с къри и с робите си. Той й се поклони и отвърна:
— Както ни напомни Хануман, не може да има измама в игра… която няма правила.
Хануман го погледна с предизвикателните си очи на сетик. Но Данло беше единственият човек, когото никога не можеше да накара да сведе поглед, затова накрая се отказа и се извърна.
Суря въздъхна. Изглежда, думите на Данло я бяха успокоили.
— Трябва да ти кажа — рече тя, — че нямам нищо против името ти. Ти не си виновен за раждането си.
— Всеки от нас има своя собствена съдба — отвърна Данло.
— И всеки от нас има свободна воля. Баща ти е учил, че в крайна сметка съдбата и свободната воля са едно и също.
— Изглеждаш жена с… необикновена воля — каза й той. Лицето на Суря просия и тя за първи път му се усмихна. Наистина имаше красива усмивка. Данло виждаше, че въпреки неискреността и страха си, тази жена може би е постигнала красотата шибуи, толкова рядко срещана сред хората от Града.
— Ти не се страхуваш — рече тя. — Не се страхуваш да се държиш мило с жена, която не се отнася много любезно с теб. Навярно наистина си безстрашен.
— Никой не е безстрашен — възрази Данло.
— Хануман беше прав поне за това — каза Суря. — Страхът измъчва всички ни — това е нормалното човешко състояние. Но има изход, не знаеш ли?
— Ако имаш предвид баща ми…
— Когато все още е бил човек — прекъсна го тя, — Рингес е изпитвал ужасен страх, също като всички. Но е открил изход от това, открил е начин да се освободи.
Бардо, който очевидно се радваше, че разговорът се е насочил към теми, по-близки до неговата цел, внезапно удари с юмрук по отворената си длан. Пръстените му изтракаха един в друг и гласът му изкънтя:
— За Бога, това е пътят на Рингес — да се изправи пред вселената като бог и никога уплашено да не поглежда назад!
— Пътят на Рингес — прибави Суря — е да търси свобода от страданието.
— Да, Рингес посочи пътя към истинската свобода — потВЪРДИ Бардо. Мощният му глас се извиси и всички погледнаха към него. Внезапно стана съвсем тихо. Той изглеждаше зарадван и облекчен, че отново е в центъра на вниманието. — А единствената истинска свобода е свободата на бога.
Последва миг на мълчание, после някой извика:
— И всеки може да стане бог.
— Или Бога — обади се някой.
— Дайте ми две глътки кала и ще видя Бога.
— Дайте ми три глътки кала и ще стана Бога.
— Е, това не е толкова лесно — възрази една закръглена жена, застанала до Бардо. Казваше се Коленя Мор, господарката Мор, господарката есхатолог на Ордена. — Поне за мен спомнянията не са толкова лесни. Защо трябва да е толкова трудно?
Бардо кимна, потърка ръце, огледа се, за да привлече погледите на гостите си, и мощно се засмя.