— Наистина е трудно и това отново ни връща към нашата работа. Или би трябвало да кажа към нашето веселие. За Бога, всеки знае, че Бардо е най-мързеливият човек в Града, така че щом аз пия кала и си спомням едите, значи всички го могат. О, вече е крайно време. Каня всеки от вас, който не е участвал във възспоменуване от десет дни, да дойде в музикалния салон. Тази вечер тук са един млад сетик и неговият приятел Данло уи Соли Рингес — синът на Малъри Рингес, който някой ден също може да стане бог.
Много хора отново се поклониха на Данло и той усети, че го облива гореща вълна от срам. Забеляза, че Хануман му се усмихва едновременно подигравателно и съчувствено, а навярно и с известно предизвикателство.
Бардо и другите се насочиха към вратата, а Тамара стисна ръката на Данло и го издърпа настрани. Макар че куртизанките обичаха да приказват, тя беше мълчала през повечето време, докато Данло разговаряше със Суря и Хануман, но сега каза:
— Трябва да внимаваш с Хануман ли Тош.
— Винаги внимавам с него — отвърна Данло. — Приятелите винаги трябва… да внимават един с друг, нали?
— Моля те, бъди внимателен по време на възспоменуването.
— Толкова ли е опасно?
— Да — каза Тамара. — Самият наркотик кала също е опасен, но мисля, че най-опасното е да се опитваш да си спомниш, когато душата ти гори. Не позволявай Хануман да те отрови със съмненията си. Или с отчаянието си.
— Тази вечер — отвърна Данло — съм възможно най-далеч от отчаянието.
— Не мога да дойда с теб — каза тя. — Минали са само пет дни от последното ми участие.
— И не си готова за друго?
— Не съм сигурна — отвърна Тамара. — Но даже да бях, Бардо смята, че кала трябва да се взима като причастие!
Човек не се причестява всеки ден.
— Не, но навярно би трябвало — отбеляза Данло.
— Съжалявам.
Той притисна ръцете й към устните си и ги целуна открито, пред всички. После каза:
— Значи трябва да се сбогуваме?
— Ако искаш, можем пак да се срещнем след няколко дни.
— Защо след толкова дълго?
— След възспоменуването ще искаш да останеш сам.
— Не мога да си представя, че ще искам такова нещо.
— Данло, моля те…
— Да?
Хората се нижеха покрай тях и се мъчеха да не забелязват взаимното им обожание, Данло докосна челото й, търсейки мислите й в тъмните й очи.
— Моля те, пази се — каза тя и го целуна.
ГЛАВА 18
КАЛА
Пий! Не знаеш откъде си дошъл и защо. Пий! Не знаеш защо и пак накъде.
Данло последва групата почитатели на Бардо и излезе през северната врата. Реката от коприна и плът го повлече по ярко осветен коридор. Смътно съзнаваше, че повечето гости са останали в солариума. Чу много мърморене, стонове и кратки възражения, десетки гласове, протестиращи срещу ограничението, наложено от Бардо. Повечето смятаха, че трябва да им позволяват да участват във възспоменуване поне на всеки три дни. Неколцина безразсъдни — като например Джонатан Хър — се обявяваха за ежедневно или дори за постоянно възспоменуване на древните еди. Но Бардо очевидно владееше положението и беше господар на собствения си дом, затова позволи само на една десета от гостите си да го последват в северното крило. Освен Хануман, който вървеше до Бардо, групата се състоеше от трийсет и осем души, които вдигаха голяма глъчка. На Данло му се стори странен начинът, по който тя като че ли се стопяваше в блестящите стени и рязко изчезваше. Всичко в този коридор от органичен камък бе странно: странните ъгли или отсъствието на каквито и да било ъгли, сиянието на милиардите малки светлинни клетки в стените, внезапната тишина, която ги обгърна, докато вървяха към вътрешността на къщата. Данло изпитваше неспокойното усещане, че се спуска надолу, макар ясно да виждаше, че не е така. След като мина покрай гостните, пълни с редки мебели и цветя, Бардо си проби път назад през върволицата и прегърна Данло през рамо.
— В известен смисъл — каза той — е жалко, че тази къща изобщо е била продадена.
После му разказа част от историята на къщата. Обясни му, че Орденът я притежавал в продължение на две хиляди години, но след Войната на лицата, когато настъпил упадък и той едва не се разтурил, колегията на господарите внезапно се оказала във финансово затруднение. В резултат били продадени различни имоти из Града, включително къщата на Бардо. Оттогава била собственост на ексцентрици, хариджани, опитващи се да установят неофишиално посолство в Никогея, а после на богат род звездители, живели тук почти четиристотин години в очакване на нова планета, която да колонизират. Последният собственик бил търговец-принц, който обаче никога не бил живял в нея и с голяма радост я продал на Бардо.