— Жалко за Ордена — каза Бардо. — Но тяхната загуба е печалба за мен или по-точно късмет за онези, които желаят да изследват откритите от баща ти възможности. Ето защо Орденът постави пречки пред истинските търсачи като самия мен. Жалко.
— Навярно Орденът в крайна сметка ще подкрепи работата ти — отвърна Данло.
— Не, млади приятелю, няма такава вероятност. — Бардо наклони глава към него и сниши глас. Данло незабавно забеляза, че познатият дъх на бира в дъха му е изчезнал. — Да ти кажа ли нещо за паметистите? Тъжно е, но само малцина от тях успяха напълно да си спомнят едите. И всички те без изключение напуснаха Ордена, за да живеят с мен и да обучават наставници.
— Ами другите паметисти? — попита Данло.
— Те гласуваха и една трета от тях решиха, че древните еди не съществуват, че баща ти е лъжец. Че е искал да запали хората за вяра в незримото. Бил го направил само за да съживи Ордена, твърдят те. О, твоя Орден, разбира се. Друга една трета смятат едите за лъжеспомени, митове или универсални архетипи, заблуди за вечните истини, създадени от проклетите ни мозъци.
— Ами последната трета?
— Колебаят се — отвърна Бардо. — Орденът като цяло се колебае по отношение на тайните, които им разкри баща ти. Те са варвари, до един. О, добре де, повечето. Истината е, че повече се интересуват от мисията до Вилда. Направо са се вманиачили. Всеки, който има някаква дарба или далновидност, настоява да го включат във втория Орден, когато сегашният се разцепи, а това неизбежно ще се случи.
Бардо спря, стисна Данло за рамото и го стрелна с остър поглед. Стояха пред музикалния салон. Докато другите влизаха през кръглата врата един по един и заемаха местата си, Бардо каза:
— Разбирам защо трябва да отидеш във Вилда, млади приятелю. Ако бях млад, също щях да ида. Времената са ужасни, за Бога, но има предостатъчно други грижи освен експлодирането на звездите.
— Знаеш какви са моите грижи — отвърна Данло.
— Алалоите ли? Минаха пет години — значи не си забравил за техния, хм… проблем?
— Да съм забравил?!
— О, не, виждам, че не си! Е — надявам се, ако заминеш Вилда, да откриеш лек за чумния вирус. Данло докосна белега на челото си, натисна го, докато не опря до костта, и каза:
— А аз се надявам да откриеш едите.
— Е — отвърна Бардо, — Коленя Мор беше права — за повечето хора наистина е трудно да си спомнят древните еди. Жалко.
— Ти спомни ли си ги?
— Ох, ти винаги си задавал най-сложните въпроси! Данло се поклони и с усмивка попита:
— Нима?
— Всъщност наистина си спомних нещо — каза Бардо, почука с пръст по огромната си глава и погледна през вратата на музикалния салон. — Нещо прекрасно. Иначе защо щях да си правя целия този труд и да купувам тази проклета къща, ако не си бях спомнил нещо, което спокойно можем да наречем „древните еди“?
— Някои биха казали… мога ли да съм откровен, Бардо?
— А дали трябва? О, разбира се, че трябва — това е проклятието на твоя род.
— Някои биха казали, че се стремиш към власт. Или към слава. Или дори към… жени.
— Към жени ли? Хм, вярно е, мъжете като мен винаги са привличали жените. Като мушици към пламък. Е, аз обичам красивите жени, кой не ги обича? Но имам вкус и към други неща. Към свръхестественото, да си го кажа направо. Животът е сложен, нали? Ужасно сложен, както често казваше баща ти.
— И ти си сложен човек — отвърна Данло.
— Дълбок човек — съгласи се Бардо, — страстен човек.
— А хората на страстта… трябва да вършат страстни неща, нали?
— Колко добре ме разбираш!
Сякаш по даден сигнал и двамата се засмяха едновременно. Бардо отново го прегърна, шляпна го по гърба и каза:
— За Бога, радвам се да те видя отново! — И аз се радвам, че се върна — рече Данло. Бардо продължи да се смее и избърса насълзените си очи. На един от пръстените му — платина, инкрустирана с розово-син опал — случайно капна сълза. Той я изтри с прист и каза:
— Винаги съм обичал скъпоценностите, макар да признавам, че не харесвах пилотските пръстени. Черното е ужасен цвят и всъщност изобщо не подхожда за диамант. А, исках да те питам за пръстена — още ли пазиш пръстена на баща си? Данло извади от яката на камелайката си сребърната верижка, която Бардо му беше дал преди пет години. На нея висеше черен диамантен пръстен.
— Аха — рече Бардо, — ето го. — Бръкна в джоба на робата си и извади една от стоманените си покани. — Виждаш ли го, Данло?
Данло погледна пластината в ръката му. От стоманата изпъкваше холограма на два преплетени пръстена, златен и черен, които сякаш започнаха да се въртят, докато ги разглеждаше. Холограмата на черния пръстен очевидно бе образ на неговия диамантен пилотски пръстен.