— Хората имат нужда от символи, разбираш ли — каза Бардо.
Данло прочете в разплакалите му очи копнеж и тъга.
— Да ти върна ли пръстена? — попита той. — Ако предпочиташ ти да го пазиш… това е само обикновен пилотски пръстен, нали?
За миг Бардо се поколеба, после с въздишка отвърна:
— Не, не, ти го пази. Но го пази грижливо — не искам да се загуби.
Данло пъхна верижката под камелайката си, погледна към музикалния салон, видя, че всички са заели местата си, и каза:
— Чакат ни.
Бардо отново се засмя.
— И не само това ни чака там.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид древните еди — ако успееш да ги откриеш. Смут и сложност. Ужасна сложност, за Бога.
— Радвам се, че ме покани тази вечер — каза Данло. — Но се надявах да открия… други неща.
— Ще откриеш каквото ще откриеш. Но внимавай, млади приятелю. Най-често хората откриват онова, което искат да открият.
— Някога да не съм бил внимателен? — попита Данло.
— Не се шегувай — отвърна Бардо. — Пази се. Пази се и от Хануман. Не ми харесва онова, което направи току-що, този номер с четенето на лица, онова, което каза за теб. Начинът, по който го каза. За тези пет години е станал още по-жесток.
Влязоха в музикалния салон. Всички се бяха настанили върху матраци пред нисък дървен подиум. От време на време на сцената музиканти свиреха за гостите на Бардо, но сега подиумът се използваше за други цели. Върху него бяха наредени различни предмети, които можеха да привлекат вниманието или да възбудят сетивата. Някой беше покрил почти цялата сцена с вази с цветя. Имаше златни свещници с дълги свещи. По средата бе поставена висока маса със златна урна и лъскава синя купа на нея. А зад масата, полускрит сред снежни гергини и клюмнали цветове на ница, имаше уред или робот, какъвто Данло не беше виждал никога. Състоеше се от кварцови тръби, клапи, клокочещи химикали и неврологици. Когато седна на матрака, запазен му от Хануман, Данло кимна към това странно устройство и попита:
— Какво е това?
— Ароматен синтезатор — студено поясни Хануман. — Използват ги паметистите.
Двамата седяха на почетните места по средата на първия ред. Отляво на Данло бе Суря Сурата Лал, напрегната и тържествена. До нея беше Коленя Мор, а останалата част от първия ред и задните редове около сцената заемаха жени и мъже, които се въртяха и наместваха на матраците си в очакване на началото на възспоменуването. За Данло, който бе участвал в много ритуали в много църкви, в музикалната стая имаше нещо познато. И в същото време имаше нещо странно. Хората бяха прекалено много, за да се постигне атмосфера на уединеност, но и прекалено малко, за да подхранват взаимно плама си и да предизвикат истинска религиозна страст. Музикалният салон нямаше прозорци и вътре беше твърде мрачно, твърде пълно с лични надежди и очаквания. Отнякъде се разнасяше звук от капеща вода, носеше се мирис на влажен камък и мъх, силна миризма на прясно изкопана пръст. После влезе Бардо, последван от красив мъж с благородна външност, облечен в сребърната роба на паметист.
— Приятели и колеги, уважаеми търсачи — започна Бардо, — представям ви майстора паметист Томас Рейн. Двамата с него ще напътстваме тазвечерното възспоменуване.
Томас Рейн дълбоко се поклони. Имаше прекрасна черна коса, изсребряла по слепоочията. Беше горд мъж, малко арогантен, но очите му бяха ярки и тъжни от дълбокото му разбиране на човешките същества. Паметистът се качи на сцената и започна да пали свещите. Свещниците бяха три, с по единайсет свещи всеки, и Данло не можеше да не се сети, че когато според твърденията се е възкачил на небесата, баща му е бил на трийсет и три години.
Бардо седна на ръба на подиума, опря брадичка на пръстите си, отпусна лакти върху огромното си шкембе и се наведе към Хануман и Данло.
— Всички ме питат как Рингес е станал бог. „Наистина ли е станал бог?“ — питат те. Как е възможно човешко същество да стане бог, а?
— Навярно не е възможно — отвърна Данло и внезапно осъзна, че Суря и другите го гледат така, сякаш съжаляват, че е бил поканен да участва.
— О? — рече Бардо. — Моля те, поясни се.
— Кибернетичните църкви учат, че човешките същества не могат да стават богове — каза Данло. — Че не са способни. Освен Николос Дару Еде. Те твърдят, че Еде е каркирал същността си в компютър и е станал единственият истински бог, но че… никой не може да последва пътя му.
Бардо поглади брадата си, кимна и после извика: