— Да си спомним — извика дълбок глас. Данло погледна към сцената и видя Бардо, който се беше навел над масата. Огромният мъж се пресегна напред и хвана дръжките на златната урна. Томас Рейн взе синята купа, вдигна я и зачака. Бардо наля в нея прозрачна течност, която приличаше на вода. Но не бе вода — това беше кала, наркотикът на паметистите. Пет хиляди години те го бяха усъвършенствали от най-различни съставки: свещени гъби от Старата Земя, извънземни растения и синтетични вещества, създадени по модела на информационните молекули в кибернетичните пространства. Да пиеш кала, казваха паметистите, е все едно да изчистиш прозорец от скреж, за да видиш друг свят, забравените области на познание, погребани под преспите на паметта.
— Хайде да застанем в кръг — каза Бардо. Томас Рейн му подаде купата с кала и той слезе от сцената. Данло се изправи, Хануман също. Последваха ги всички в стаята и застанаха в кръг около матраците. Паметистът и Бардо влязоха по средата на кръга. — Това е кала — поясни Бардо и показа купата, за да я видят всички. Той срещна погледа на Данло и се подсмихна. — Отпий една глътка и ще избягаш от Бог. Две глътки и ще видиш Бог. Три глътки и ще станеш Бог.
С тези думи Бардо вдигна купата към устата си и отпи от калата. После изтри устните си с опакото на дланта си.
— Моля, отпивайте по две глътки — предупреди той. — Не повече, не по-малко.
Бардо подаде купата на Томас Рейн, който бързо отпи две глътки и я предаде на Суря. Тя я пое така, сякаш бе направена от яйчена черупка и можеше да се счупи при най-лекото докосване. Малките й зачервени очи светеха като въгленчета. Принцесата поднесе синьото устие към тънките си устни. По този начин, като я предаваха от уста на уста и от ръка на ръка, купата обиколи кръга. Хануман случайно се оказа предпоследен. Той хвана купата, обърна се наляво и погледна Данло, който стоеше до него.
— Пий! — каза Бардо. — Това не е отрова, знаеш го. Пий и да свършваме.
Хануман плъзна пръсти по купата — направи го така, че само Данло да го види — трите пръста, покрити с оранжевата кожа на ръкавицата, притиснати до лъскавия син порцелан. Това бе сигнал, предизвикателство. Предизвикателство лъхаше от сковаността на тялото на приятеля му, от начина, по който отметна глава и отпи три големи глътки. Данло видя, че шията му се напряга три пъти, също толкова пъти подскочи и адамовата му ябълка, сякаш бе животно, което се опитва да избяга от капан. И през цялото време дяволските очи на Хануман нито за миг не се откъсваха от неговите. Той гледаше Данло с безмълвно предизвикателство, което говореше: „Ти си достатъчно дързък, когато играеш хокий и рискуваш с всякакви видове физическа смърт, но можеш ли да се изправиш пред дивотата на опасностите, която поглъща ума?“
С лукава усмивка Хануман подаде купата на Данло, който беше последен. Данло докосна с език калата и отпи дълга, дълбока глътка, после още една. Наркотикът бе студен и горчив. Тъй като беше в диво настроение, един от неговите пориви към дивота, той отпи и трета глътка. Всъщност това бе много повече от глътка — направи го три пъти и нямаше начин да се каже колко кала е изпил. Когато свърши, Данло погледна към Хануман, който стоеше до него, рамо до рамо, и го наблюдаваше напрегнато. „Как мрази този благословен наркотик — помисли си Данло. — Как мрази тази церемония.“
— А сега седнете — извика Бардо и се втурна сред матраците, сякаш калата беше ракетно гориво, заредило краката му. Почти танцуваше от енергията на нещо извън самия него. Бардо простена, засмя се и се облещи, после вдигна ръка към челото си, затвори очи и каза: — О, мммм, да, ето го. Виждате ли го? Седнете преди да паднете, спомените скоро ще започнат. Ние ще ви напътстваме през пластовете. Започнете с първия си спомен от детството. Можете да използвате имагинерна или обонятелна памет, ако желаете.
Всички насядаха. Данло усети как бамбуковата му флейта се врязва в бедрото му. Винаги я носеше в джоба на панталона си. Измъкна я и притисна мундщука към устните си. Откакто му я беше подарил Стария отец, той много пъти беше използвал напрегнатия й, пронизителен звук, за да се връща към спомените си. Но тази вечер не го направи, защото Хануман бе до него и го наблюдаваше, а той Добре знаеше, че приятелят му мрази шепнещия плач на шакухачи. Всъщност нямаше нужда от такава музика, помисли си Данло, нито пък от загубената музика на Хендел, която Бардо беше донесъл от пътуванията си и която сега отекваше в стаята. Спомените вече започваха да изплуват в него, огромни вълни от памет, които кипяха в ума му и се разбиваха в лупата на въображението му. Той гледаше тези спомени, слушаше ги, чуваше звуците. Сърцето му бе като барабан, който думтеше и изтласкваше богата кървава музика до всичките клетки на тялото му. Кожата на лицето му гореше, в отворите на жълтата като кост флейта капеше пот от пръстите му. Данло се чувстваше едновременно див, предпазлив и изпълнен с почуда. Дори да искаше да спре прилива от спомени, не би могъл, нито пък разбираше защо изобщо някой би пожелал да го направи. Не можеше да разбере защо Бардо и Томас Рейн вървят тихо из салона, тук нашепват напътствени думи в ухото на жена, там докосват затворените клепачи на мъж, артериите на нечие гърло или допират ръка до издигащия се корем, за да помогнат при дишането и да успокоят страха на вътрешния свят, на загубения свят от преживяване и спомен. Навярно, помисли си Данло, човек получаваше имунитет към калата след като я беше опитвал много пъти. А може би Бардо и неговият майстор паметист просто се бяха престорили, че отпиват, и сега не си спомняха нищо.