— Вътрешно всички ние сме деца — каза Бардо. Гласът му звучеше някъде отдалеч, сякаш от скала сред морето. И в същото време думите бяха близо до Данло като горещ дъх в ухото му. — Сега всички сме деца, ставаме бебета, зародиши, ембриони и яйцеклетки, връщаме се обратно в проклетата си ДНК. Открийте начина, по който е навита спиралата ви, и ще откриете древните еди.
Данло затвори очи и незабавно усети мириса на мляко, гъсто майчино мляко, топло, лепкаво и сладко. Предполагаше, че миризмата идва от синтезатора, но не можеше да е сигурен. Въздухът на музикалния салон беше натежал от остри миризми без конкретна посока или по-скоро миризми, които се носеха в трийсет и осем лични, индивидуални посоки, право през ноздрите и дълбоко в обонятелния център на мозъка. И там, в Данло, както и във всички некаркирани човешки същества, обонятелните нервни влакна се свързваха синапс със синапс с хипокампуса и тонзилите, тези древни мозъчни структури, които предаваха неврохимичните бури на паметта. „Ние използваме миризмите, за да разбудим първите спомени“ — бе казал Томас Рейн. Данло си спомни тези думи, вдъхна аромата на мляко и спомените, които дойдоха с него, бяха толкова живи и реални, че сякаш отново беше бебе, сучеше и преглъщаше, и носът му се притискаше до набъбналата гръд на приемната му майка. Докато вдишваше въздух през носа и поглъщаше топлия мирис на тюленово масло на майка си, Данло знаеше, че е потънал дълбоко в повторението. Всъщност той изобщо не си спомняше, а по-скоро отново преживяваше тези мигове от живота си.
— Паметта има много равнища — чу да казва Томас Рейн, — и най-дълбокото от всички е повторението.
„Аз съм двегодишен“ — помисли си Данло и отвори очи.
При повечето хора най-ранните спомени са като парчета лед, плаващи в здрачно море: несвързани и сложни за възприемане. Трудно е да се свържат в единството на минали събития, но това възстановяване винаги трепти като морски мираж и не носи удовлетворение. Данло се бе родил с рядка „памет за картини“, образна памет, която запечатваше цвета и подробностите на видяното, а после при желание връщаше тези съвършени образи във въображението му. Винаги можеше да вижда нещата по-ясно от другите, да си спомня, но дори той никога не беше предполагал, че образите от повторението могат да са толкова наситено реални.
„Завинаги съм двегодишен.“
Всъщност образната памет е като ключ, отключващ вратата на повторението, прозорец към гледки и звуци, които не могат да се изличат. Данло се отвори за повторното преживяване на миговете от живота си и ги виждаше с всичките си сетива. После го обля светлина, меката жълта светлина на каменните лампи, изпълваща пещера. Светлината бе навсякъде и докосваше всичко. Заоблените каменни стени на пещерата, пълните му детски шепи и лицето на майка му, внезапно засияло от светлина. Беше се сгушил гол в майчиния си скут, увит в меки бели кожи и потънал в топлите аромати на майчиното си тяло. Край каменната лампа седяха други хора, неговите племенни братя и сестри Розалехе, Иоши, Ари и той ясно можеше да ги види, да види лицата им, блестящите им кафяви очи и всяко от хилядите косъмчета по загорялата им от слънцето кожа. Те произнасяха нежни, мелодични думи, които почти не разбираше, но които той, Данло уи Соли Рингес, ясно разпозна в безвремието на спомена си. „Али, пела Али, лоса ли пеласа и халласа Ейейе.“ Да, Бог наистина бе благословена и красива сребърна птица, но Данло виждаше, макар и с двегодишните си очи, че Бог е и нещо друго. Мигове преди това, в отсрещния край на пещерата неговият брат Чокло беше довършил рисунката на Бог и всички гледаха към нея. Нарисуваните пера на Бог хвърляха сребристи отблясъци на черния фон на камъка. Крилете на Бог бяха разперени и той стискаше в огромните си черни нокти месечина, една от шестте сребърни луни, които заобикаляха планетата. А очите на Бог бяха черни и яростни и Бог умираше да забие клюна си в месечината, да я разкъса на парчета и да я погълне. Впил поглед в тази блестяща рисунка, Данло се изпълни със страх. Страхът развълнува тялото му и проникна чак в скротума му. Той ясно усещаше какво ще е, когато огромният клюн на птицата разкъса корема му. Притисна длани към пъпа си и изкрещя. Собственият му глас се понесе силен и див като на хищна птица и това бе по-ужасно от всичко друго. Ужасяващ крясък. В скута на майка си Данло хълцаше от страх, от омраза, от болка. Уплашената му майка се наведе над него и го докосна. Докосваше ръцете му, корема му, кожата над пулсиращото сърце, докосваше сълзите по лицето му. Данло видя и изживя този образ с всички клетки на тялото си. Зачуди се на начина, по който образът се свързваше с чувствата, с обичта му към майчиния му глас и ръце. Отдавна бе забравил тази обич, топлото й, течно удоволствие дълбоко в кръвта му. Но сега отново изживяваше детето в себе си и тази наслада беше чиста и вечна. Той свързваше не спомен със събитие, а радост с радост, устни с устни, свързваше се направо с пространствовремето на конкретен миг, в който майка му целуваше устата му, челото му, пламтящите му очи. Това беше чудото на повторението, помисли си Данло, начинът, по който наситеното изживяване на самия себе си го свързваше с източника на неговия живот и същество. И насред дълбоката му същност имаше само чист смях. Той винаги го беше знаел, но сега усети корема си да се отваря за вълни от смях. Братята и сестрите му се приближиха, наведоха се над него и започнаха да го гъделичкат с миришещите си на риба пръсти, за да го извадят от ужаса. „Смехът е най-святото състояние и доближава човек до Бог“ — спомни си поговорката Данло, докато се гърчеше от кикот и подритваше в скута на майка си. Лежеше по гръб на матрака в музикалния салон, гърчеше се и вълните на обич и смях го поглъщаха.