Томас Рейн докосна клепачите на Данло и с усилие отвори очите му. Той обърна глава. До него, на синия си матрак Хануман все още лежеше като труп. Навсякъде в музикалния салон лежаха изпънати жени и мъже.
— Какво има? — попита Бардо и също коленичи до матрака на Данло. Очите му бяха бездънни кафяви кладенци.
— Достигнал е до етапа на бягството — отвърна Томас Рейн. Лицето му бе сериозно и безстрастно, сякаш си мислеше, че майсторът паметист винаги трябва да има такова изражение.
— И от какво бяга?
— От раждането си. Казвали са му — и той го вярва, — че се е родил в смях.
— Ах — рече Бардо. — Ах!
— Трябва да му помогнем да мине през него.
— Трябва ли?
— Каза ни достатъчно — отвърна Томас Рейн. — Навярно вече ще можем да използваме думите ключове.
— Думите ли?
— За да го върнем обратно в образната буря.
— Но дали е разумно? За Бога, я го погледни! Той се върна по-бързо от всички други.
— Който си спомня по-бързо, си спомня и по-назад — каза Томас Рейн.
— Е, тогава да върви право назад, докъдето стигне. Може да си спомни раждането си някой друг път.
Данло се вгледа право в очите на Бардо и видя, че той също дълбоко е потънал във възспоменуване. Макар да си мислеше, че не е възможно Бардо да е присъствал на раждането му, Данло чувстваше, че огромният мъж преживява образите му, докато тъжно му се усмихва и го гледа в очите. Приятели, които заедно пиеха кала, понякога твърдяха, че споделят почти телепатично възспоменуване. Данло се загуби в дълбоките му очи и се зачуди дали Бардо не би могъл да изсмуква загубени образи от ума му.
— Върни се назад, ако можеш, млади приятелю — каза Бардо.
— Ако заобиколим правилното редуване — възрази Томас Рейн, — той може да не си спомни едите изцяло.
— Е, за Бога, някой друг освен Малъри Рингес спомнял ли си ги е изцяло?
Паметистът се усмихна и извади от джоба на робата си синя стъкленица.
— Още кала ли трябва да изпия? — попита Данло.
— Не — отвърна Томас Рейн, — това не е кала. Това е вода. Просто обикновена морска вода. Моля те, отвори си устата.
Данло лежеше по гръб с отворена уста. Томас Рейн отвори стъкленицата и с помощта на капкомера й изля няколко капки върху езика му. Чистата сол мигновено избухна в устата му.
— По-солена е от морето — промълви Данло. — Почти като кръв.
— Мирис и вкус са почти едно и също нещо — каза Томас Рейн. — Вкуси океана в себе си — така е било преди да се родиш.
— Умирам, за да живея — прошепна Данло.
— Не, недей да говориш. Вкуси онова, което е в устата ти, океана. Ти изобщо не си се раждал. Нероден, безкраен като океана — как можеш да умреш?
„Изобщо не съм се раждал — помисли си Данло. — Аз не съм аз.“
Той затвори очи и се отпусна по гръб, скръстил ръце на гърдите си. После се претърколи настрани и вдигна колене към корема си. И задълго заспа. Беше на двеста дни, спеше и често сънуваше: мрачни, ритмични, спокойни сънища. Когато най-после се събуди, устата му бе пълна с топла солена вода, вечният вкус на морето. Плуваше в абсолютно тъмно море в майчината си утроба. Всъщност идеята за пълен мрак нямаше смисъл, защото никога не беше виждал светлина, нито пък можеше да си представи, че някой ден ще има зрение. Имаше само мрак, неразчленен мрак, черен и плътен като дълбокия космос. Поглъщаше го толкова цялостно, че той не го съзнаваше. Но можеше да чува звуци: газът, къркорещ в червата на майка му, перисталтичните вълни на мускулите, екотът на майчиното му сърце, който бе навсякъде във водата. Собственото му сърце биеше по-бързо и той го чуваше, също както можеше да усети хранителния поток, проникващ в него през корема му. По хлъзгава увита тръба в него се вливаше кръв и го съживяваше. Не съзнаваше почти нищо, но дори сега, неродена мъжка рожба, плуваща в огромен океан, изпитваше изгарящото усещане на собствения си живот. И колкото да беше парадоксално, в същото време нямаше собствен живот, защото бе изцяло свързан с най-дълбоките тъкани на майчиното си тяло. През пластовете плацента край себе си усещаше пулсиращите артерии на утробата. Това беше нещо вълшебно, тази древна кръвна връзка. Тя го всмукваше и го теглеше, също както той всмукваше хранителните вещества от тялото на майка си. „Аз не съм аз“ — спомни си той. Беше вода, мазнини и настойчиви клетки, организиращи се в нещо ново. Бе мускули, памет и кожа и в същото време не можеше да каже къде свършва неговата плът и започва дългият, мрачен рев на майчината му утроба. Поглъщаше околоплодна вода, вдишваше я в дробовете си и усещаше, че няма граници. Като капка вода, сливаща се с морето, докато кръвта му обменяше въглероден двуокис и кислород с кръвта на майка му, той чувстваше, че става все по-голям, по-пълен и се стреми навън към безкрайни възможности.