„Аз съм безкрайна памет.“
Дълбоко потъна в повторението и преживя всички свои състояния от мига, в който беше — заченат. Всяка клетка от тялото му бе изтъкана от спомен за произхода си и всичките му клетки — на кръвта, стомаха и мозъка — си спомняха възникването си в него. Той беше възел от настойчиви възможности, не по-голям от балдов орех; той бе потръпваща топка от клетки, делящи се отново и отново, яростно организиращи се в черен дроб, стомах и сърце; той беше една-единствена оплодена яйцеклетка, сливане на полови клетки, образувани в майка му и баща му. Винаги щеше да е тази клетка и внезапно разбра, че е завършеност, сливане в екстаз, чудо от трилиони по трилиони химични явления, свързващи го с мига на сътворението на живота. „Всички живи неща са съзнателни“ — спомни си той. Не беше нищо ДРУГО освен съзнание, съзнанието на една-единствена клетка. В него цареше хаос от метаболизъм, митохондрии, откъсващи водородни атоми от глюкозни молекули, ензими, избухващи в плазма, но в него също цареше покой, по-съвършен от всичко, което познаваше. „Аз съм онова, което съм.“ Беше глад, прост и чист, поразително желание да яде и расте. И в същия миг живееше в тихата радост да плува по безкрайна тръба, да плува, да докосва и да вкусва захарите, които подслаждаха водите навсякъде около него. За първи и навярно последен път в живота си той бе съвършена хармония от съществуване и превръщане. Да улавя свободно носещите се молекули аланин, тритофан и други аминокиселини, да усеща разтварянето им през мембраните си — това беше хала и нещо повече: чувството как в него се разбужда съвършено и ужасно желание за живот. Щяха да минат много дни преди да се развият гърлото, устата и устните му, но ако можеше да изрази всичко, което знаеше, единствените му думи щяха да са: „Да, аз ще“. Такова бе съзнанието на зиготата, такова щеше да е винаги.
„Всички неща са съзнание — паметта на всички неща е във всички неща.“
Може би задълго щеше да е доволен да остане като тази единствена клетка. Но докато поглъщаше захари и богати молекули мазнини, той усети, че набъбва, расте и че е готов да се раздели на две. Страхуваше се от това деление и в същото време копнееше за него, защото никога не би могъл да преживее всички красоти на човешкия живот като тази единствена набъбнала клетка. Беше прекалено изпълнен със самия себе си и това бе вид болка, разкъсваща най-дълбоките му мембрани. Там, по средата на същността му, в ядрото му имаше съзнание за болка и спомен за живот. Чувстваше я да се извива и развива, тази дълга, вечна молекула памет. Неговата ДНК беше най-живата му и свята част. Тя бе винаги в движение, огъваше се, гърчеше се и вибрираше милиард пъти в секунда. Кънтеше в него като камбана, възвестяваща чудото на творението. И сега кънтенето беше силно и категорично и се носеше навън на вълни през цитоплазмата. И сега почти безкрайно дългата нишка ДНК се развиваше, разделяше се като цип по средата, възпроизвеждаше се и създаваше нов живот. В безкрайния наниз от кодони на ДНК беше тайната на живота.
„Тайната на живота е още живот.“
ДНК бе предназначена да се възпроизвежда и да подрежда аминокиселините в протеини, в самата материя на живота. Всички клетки, които той можеше да стане след раждането и детството си чак до дълбоката си старост, щяха да носят знака на тази ДНК. Щяха да носят и още нещо. Част от неговите хромозоми, в които ДНК беше древна и обикновено пасивна, кодирана за събирането на уникални и редки протеини.
„Паметта е химия, химията е памет.“
Той бе на двайсет и една години и винаги щеше да е на толкова, и молекулите на паметта прииждаха в най-дълбоките части на мозъка му. Опита се да си ги представи, протеините, невероятно сложно нагънати и увити. Наистина ли паметта можеше да е кодирана във вериги от валин, цистеин и аспартична киселина? Нима мозъкът просто четеше спомените, кодирани там? Или тези молекули бяха само химични ключове, подхождащи на невроните му и отключващи великите спомени, които винаги щяха да съществуват в него?
„Паметта е памет е памет е…“
Всъщност никой не беше успял да разбере загадката на паметта. В продължение на пет хиляди години паметистите бяха развили теорията, че паметта е като вода, затворена в лед, като информация, кодирана в компютър, или като холограма. Твърдеше се, че много отдавна раса от богове — йелдра — са променили човешкия геном и са каркирали всичките си познания в най-древната ДНК на човека. Всичките си спомени: говореше се, че древните еди не са нищо друго освен чиста памет, но никой не знаеше какво всъщност са или как човек може да си ги спомни.