Паметта е.
Черна дупка, поглъщаща въртящи се звезди и звезди и звезди в чернота в чернота кадифена утроба скъпоценни камъни от светлина и звезди и планети блестяща синьо-бяла светлина пространствовремеви изкривявания и гравитация светлина заключена в материя светлина светлина светлина светлина светлина.
И тогава великият спомен се върна. Данло продължи да лежи и го остави да го изпълва. Древните еди бликаха в него като извор на чисто съзнание или по-скоро като един-единствен огромен, вечен спомен, чист като океана. И в същото време, също като бурен океан, едите бяха мрачни и сложни, огромни вълни от памет, които се издигаха, разбиваха се и отново се образуваха за миг, само за да избухнат в пръски и да паднат обратно в дивите океански води. Древните еди бяха като капки вода, безкрайно много блестящи късчета познание, забранени технологии и безчет нови логики, философии, математики, езици и теории за вселената. Древните еди бяха спомени за религиозни движения, за възникването на звездите, за странни извънземни копнежи и за обичта и страха, които целият живот изпитва към друг живот. Тук бяха описани мечтите и страданията на древни цивилизации и спомените на боговете. Той преживя смъртта на галактика отвъд Облака от галактики на Голямата мечка и видя как се раждат звездите от мъглявината Росет. Да си спомня едите беше като да върви из непознати земи, светове от жълто-червено-лилав прах, въртящи се под светлината на червени гигантски звезди. А също светове от огън, светове от лед, светове, построени в божествени компютри, съвършени кристални светове, изградени от безброй пластове чиста информация. Голяма част от древните еди представляваше споменът за пътуването на една раса към божествеността. Този спомен — дълбок и мрачен като подводна пещера — съдържаше тайната на безсмъртието. Друга част беше план за нови сетива, за разширяване на естетичните и философските сетива, известни на Данло като пластовост, фуга и ших. Без тях нямаше да е възможно да разбира вселената в цялата й странна и безкрайна красота. Богът трябваше да притежава висш усет за красотата и затова в едите бяха кодирани хиляди концепции за красота, разнообразни и живи като палитра на художник. Дълбоко потънал в най-дълбоките паметни бури, Данло се опита да си представи какви чудеса може да разкрие вселената, но не можеше да ги види с божествените сетива, все още не. И затова не можеше напълно да ги разбере. Не разбираше божествената математика на континуума, парадоксалността на време и невреме, по-странна, отколкото би могъл да си представи. Не проумяваше и математиката на системите, теоремите на свързаността, начина, по който целият живот и всички екологични системи бяха свързани помежду си. Всъщност древните еди бяха ужасно сложни — кипящ хаос от спомени — и той разбираше само част от тях. Той бе човек, умиращ от жажда като ловец на тюлени, попаднал на плаващ лед, който се задоволява с няколко глътки стопен сняг, докато огромният океан на истината реве навсякъде около него.
В центъра на галактиката имаше черна дупка, въртяща се…
Той потъваше в мекотата на матрака и се опитваше да разбере спомените си. Древните еди идваха в ума му под формата на гласове, мелодии, образи и блестящи драми. Част от него автоматично кодираше много от тази памет в думи, в символите на универсалния синтаксис или дори в математика. Това беше изключително формализиран и абстрактен начин за обхващане на необятното. Но постепенно, докато потъваше по-дълбоко в спомените, той откри друг начин. Нововъзникналият му усет за образност — способността да вижда уравнения, теореми, информация или идеи като живи образи — постепенно се развиваше. Много добре си спомняше, че в центъра на галактиката се върти огромна черна дупка и че там звездите са гъсто разположени и блестящи като диаманти по пръстен. Почти съвършено си спомняше математиката на черните дупки. Спомняше си толкова наситено и живо, че започна да разбира гравитацията не чрез символи или изящни математически идеи, кодирани като символи, а по-скоро като някакво сериозно и мрачно „лице“, което му бе напълно познато. Това преобразяване на идеята в образ беше зловещо и страшно. Той се дивеше на начина, по който Шварцшилдовите геодезични линии се сливат в бузи, спинорите се превръщат във вежди, а флексорните полета се разгъват и се оформят в челото на това сияйно лице. Той виждаше голите черни дупки като блестящи черни очи, които го гледаха и поглъщаха цели галактики от светлина. Но най-предизвикателен беше начинът, по който кривата на Лави се сля с устата на лицето, усмихващата се уста, благословената и ужасна уста, чиито устни бяха извити нагоре в загадъчен смях. Образът на това лице бе толкова реален, колкото споменът за пещерата, в която се беше родил. Можеше да види чернотата й да се отваря в чернотата на нощта, усещаше с клетките си силното й притегляне и чуваше окотите на вселената в нея. Спомените които се връщаха в него, се състояха от милиард такива лица, изразяващи всевъзможни познания. Трябваше да се напряга, за да види някои от тях. Други повече приличаха на архетипи или на сънища на предците му, отколкото на лица, и той ги познаваше толкова дълбоко, колкото собственото си лице, което гледаше към него винаги, щом се видеше в огледалото. Но повечето от образните лица му бяха съвършено чужди и се редуваха в него с невероятна скорост. Това редуване ги караше да се сливат така, че изглеждаха като едно-единствено динамично лице, което плачеше, пееше, танцуваше и постоянно се развиваше в някаква непозната форма. Това, помисли си той, беше недовършеното лице на вселената, с ясни очи, яростно и сияещо с ужасна красота.