— Възможно е да придобиеш… нов начин на виждане. Възможно е за всекиго, човек или бог. По-рано не го знаех, но сега вече го зная. Разбира се, винаги съм го знаел, но тази вечер, в едите… това ново сетиво. Може да се нарече „юген“, по-подходяща дума не зная. Юген е… начинът на виждане зад повърхностите, боровите иглички, ледът или думите, дори крехкостта на вселената. Всичко е толкова крехко — очите ни, дъхът ни, нашата математика, нашите звезди. И в същото време е здраво като диамант, вечно. Парадоксите. Не можеш да видиш нещо, освен ако не го видиш не като нещо. Юген е виждането на свързаността на всички неща. Нагъването във времето, минало в настояще, тогава в сега. Материята е памет, ДНК, живот и всичко е нагънато във всекиго, спомените от бъдещето. За да ги видиш, очаквайки десет милиарда години да се родиш, възможностите на еволюцията — не можеш дори да започнеш да си представяш възможностите.
Известно време Данло седя и говори за древните еди или по-скоро разказваше на Суря и другите за начина, по който той ги бе преживял. Беше му трудно да опише неописуемото, но доста хора в стаята също си бяха спомнили едите, макар и плитко, и като че ли разбираха много от думите му. Накрая Бардо се изправи и постави ръка на главата на Данло, погледна към Хануман и после се обърна към събралите се. На лицата на всички се четеше възбуда и очакване.
— Данло уи Соли Рингес е преживял огромно спомняне — каза Бардо. — Това е ясно, нали? Навярно и неговият приятел. Малцина от нас са си спомняли толкова дълбоко, колкото младия сетик.
В този момент Хануман отново започна да говори. Думите му бяха като студени ножове, разкъсващи булото на времето. За миг Данло видя бъдещето да се разкрива в порой от образи и това видение го прониза с ужас и отчаяние.
— Аз съм Бог — мълвеше Хануман, — аз съм Бог, Боже мой, аз съм, аз съм Онзи, Боже мой, Боже мой. — И после, след кратко мълчание, извика: — Не, не, не, не!
Данло се отдръпна от приятеля си, изправи се и прошепна в ухото на Бардо:
— Какво ще правим?
— О, млади приятелю, всичко ще бъде наред — тихо отвърна Бардо. И после, така че другите да могат да го чуят, каза с най-успокояващия си глас: — Младият сетик не е първият, загубил се в спомените. Самият аз, Томас Рейн и другите наставници — всички сме пътували надълбоко. Но винаги има начини за връщане, техники, които паметистите могат да използват при необходимост. Сега ще отведем младия сетик до Извора. Докато го върнем, моля, останете тук и си помислете за спомените си. Това беше нощ на велико спомняне, за Бога!
С тези думи той се наведе и вдигна Хануман. Бе изключително силен и го носеше с лекота. На Данло му се стори, че приятелят му изглежда мъничък като момче в ръцете му — малък, крехък и измъчен от спомени.
— Томас Рейн! — извика Бардо. — Би ли дошъл да ни придружиш, моля те?
Паметистът и Бардо се поклониха към урната с кала на сцената, после на хората, все още застанали около Данло. После отнесоха Хануман в Извора — стая с тъмни резервоари и лечебни води в най-вътрешната част на къщата. Всички се върнаха на матраците си. Бе съвсем тихо. Данло вдигна флейтата към устните си и започна да свири протяжната мелодия, на която го беше научил Стария отец, и спомените го погълнаха.
„Всички ние сме храна за Бог.“
Знаеше че това е част от истински спомен, но все още не можеше да каже дали е велик. Вдигна поглед към сцената, към лъщящата златна урна на фона на черната лакирана маса. И си обеща, че следващия път, когато го поканят на спомняне, отново ще отпие три глътки кала.
ГЛАВА 19
КУКЛИ
Всеки път, когато се самосъзерцава, съзнанието трябва да изпада в безкрайно завръщане. В края на тази спирала към небитието е Бог — или адът. Адът бил създаден, когато Бог дал на човешките същества способността да се виждат такива, каквито са.
Минаха цели два дни преди Данло отново да види Хануман. Както беше казала Тамара, след нощта на спомнянето Данло откри, че копнее за уединение, и избягваше да разговаря с хора. Прекара повечето време като се пързаляше по улиците, пиеше сам шоколад в кафенетата или седеше на студените скали на Северния бряг и гледаше как вълните се издигат от океана и се разбиват в заледената суша. Макар да се чувстваше изтощен, не можеше да спи, нито пък всъщност искаше. Споменът за древните еди бе прекалено остър в ума му. Често си спомняше. Както вторичните трусове на земетресение разтърсват град, великите спомени потръпваха в него и заглъхваха съвсем бавно. Той съзерцаваше тези спомени, опитваше се да открие начин да си ги разтълкува. Накрая, вечерта на деветдесетия ден от лъжезимата, Данло се върна в къщата на Бардо. Портиерът го пусна, макар че нямаше покана. След като поздрави различни гости (Бардо очевидно се гордееше с постижението му и искаше да го представи на всичките си приятели) Данло се извини и се насочи към северното крило. Там, в разкошна стая, ухаеща на фравашки килими, ароматни скулптури и свежи цветя, той откри Хануман да се възстановява от спомнянето си.