— Хану, Хану — каза Данло.
Хануман седеше на огромен стол, тапициран с тюленова кожа, поставен точно пред пламтящата камина. Беше съвсем гол и изглеждаше така, сякаш не е спал след спомнянето. Обикновено безцветни и студени, сега очите му горяха като светлосин огън. Като че ли гледаше навътре към себе си, през себе си, към място на пълен мрак и болка. Данло си помисли, че има тъжния вид на човек, който прекалено често се е връщал към младостта си. Някой непознат, който го виждаше за пръв път, би си помислил, че е на хиляда години.
— Радвам се, че дойде — каза Хануман.
Данло забеляза, че приятелят му държи черна кристална сфера, голяма колкото птиче яйце. Той я задържаше за миг в лявата си ръка, после я стискаше и я оставяше да се претърколи в другата му длан. Много приличаше на камъка сатори, който използваха последователите на заншин, за да тренират ръцете си.
— Добре ли си? — попита Данло.
— Както виждаш — отвърна Хануман.
— Успя ли да се откъснеш от… спомените си? — Данло застана до стола и притисна пръсти до челото му. Кожата му беше мазна и гореща. Цялото му тяло изглеждаше сгърчено от силен вътрешен огън.
— Навярно ще е най-разумно да не разговаряме за спомнянето — каза Хануман.
— Страхувах се, че… калата те е отвела прекалено надълбоко.
— Калата — повтори Хануман. — Отпий три глътки и ще станеш Бог. Чудя се дали сред всички неща, които ни казаха, може да има по-голяма лъжа.
— Мисля, че калата е благословен наркотик.
— И навярно е така — за теб. Данло премигна.
— Суря Лал каза, че калата почти те е отровила. Че три глътки са прекалено много, че са отрова за човешките същества.
— Калата е прозорец — възрази Хануман. — Нищо повече. Всъщност прекалено продължителното гледане през прозореца изгаря очите и отравя душата.
— Всички казват, че си имал велик спомен. Хануман помълча за миг, после отговори по типичния си потаен начин:
— Видях каквото видях, спомних си каквото си спомних.
— Видя ли… взаимосвързаността на екологиите? Разбра ли правилата за вграждане, начина, по който всеки кварк, всяка клетка, всеки организъм, дори боговете се изграждат един върху друг, как екологиите се развиват като…
— Видях прекалено много, Данло.
— Наистина ли? Възможно ли е да видиш прекалено много?
— Видях прекалено ясно.
— Единственият спомен — отвърна Данло, — най-важният, блестящият — начинът, по който паметта е свързана с материята, с нашите умове, със самите нас. Прекарах последните два дни в опити да го видя, да запазя спомена ясен. Хануман се усмихна за миг и каза:
— Радвам се, че спомнянето ти е било толкова възвишено. Никога не съм те виждал толкова щастлив.
— Никога преди не съм виждал… толкова много възможности.
И Данло му разказа за еволюцията и възможностите на живота във вселената. За човешките същества, за тяхната свобода да се развиват към божественост или да останат прекрасно човешки, за първи път да станат истински човеци. Според Данло (представа, оформена от спомена му за древните еди) съдбата на човечеството не беше нито трагедия, нито проклятие, а по-скоро прекрасна, златна, никога неосъзнавана възможност всеки човек някой ден да твори. Говори дълго, като се опитваше да изтръгне от Хануман някакъв коментар или реакция. Но приятелят му просто седеше на кожения си стол, стиснал черната си сфера, мълчалив и загадъчен, истински сетик. После го погледна право в очите му и каза:
— Не. — Произнесе тази единствена дума с невероятна властност и после, като костенурка, скрила се в черупката си, отново потъна в мълчание.
— Не? Какво искаш да кажеш?
Хануман с невероятна сила се изправи и бързо закрачи пред камината. Мускулите на бледите му бедра потръпваха като струни на гошарп, цялото му тяло трепереше от изтощение. Данло си помисли, че може би се е разхождал така през последните два дни. Хануман не се притесняваше от голотата си, дори по-скоро я демонстрираше, сякаш искаше целият свят да го види такъв, какъвто е. Спря за миг пред камината и протегна ръце, за да се стопли. Светлината на огъня облиза твърдото му лъскаво тяло, после той се обърна и се приближи към Данло. Като че ли излизаше от огъня, като някаква внезапно оживяла древна статуя от метал. Данло можеше да види, че е нов човек, че пламъкът на спомнянето най-после сигурно е слял волята му и чувството му за обреченост. Лицето, изящното тяло на Хануман и новоизкованото му самосъзнание — всичко в него сияеше с ужасна красота. И в същото време, въпреки цялата му привидна жизненост и блясъка на очите му, в него имаше мрак, сякаш огромна част от душата му се бе откъснала. Той тъжно, разбиращо се усмихна на Данло и каза: