— Не. За вселената и следователно за всички човешки същества има само една възможност.
И разказа на Данло част от спомнянето си. За пръв и последен път. Но това единствено откровение — споменът му за древните еди — скоро щеше да го направи известен и Да причини на Данло най-ужасната му мъка.
— В небесата се води война — каза Хануман. — Боговете в тази галактика и във всички галактики, боговете са във война. Има много богове. Безкрайно много, дори от извънземните раси. Не можеш да си представиш колко много. Трябва да знаеш, че един от тях е баща ти. Тоест, бил е един — кой знае дали още е жив? Те се избиват помежду си Избивали са се от милион години. Това е екологията, която видях аз: оцеляване на най-яростните и най-огромните. И разбира се, Еде Бога не беше първият, както учат архитектите. Съвсем не беше първият. Казваш, че човешките същества можели да еволюират в богове, но това не е достатъчно. Никога не е било достатъчно. Три са изискванията за безкраен растеж, само три: волята да се преобразиш, геният да оцелееш и силата да страдаш.
Той продължи да обяснява конкретна част от спомнянето си: разказа на Данло за велика битка, водена от двама богове в края на онзи ръкав на галактиката, който се нарича Стрелец. Отвъд осемнайсетия куп Дева, където звездите се разреждат като шепа сняг, хвърлена на вятъра, преди шейсет години някакъв бог на войната унищожил друг. Трупът на този неизвестен бог — Хануман каза, че бил голям, колкото малка планета — кръжал около червена гигантска звезда. С тих, уверен глас той му съобщи координатите на тази звезда. Това познание можеше да притежава само пилот. Имаше чисто математически характер и Хануман или го бе научил от пилот от Ордена, или наистина си го беше спомнил като част от древните еди. Тъй като пилотите нямаха право да издават такава информация на външни хора (и тъй като всеки пилот, имал късмета да открие мъртъв бог, със сигурност би направил името си прочуто, разгласявайки откритието си), Данло заключи, че приятелят му казва истината. Истината бе изписана на измъченото му лице: истината за човек, видял сила, прекалено ужасна, за да я забрави.
— Защото ето го най-старото от всички учения — усмихна се Хануман. Той вече рядко цитираше „Божията книга“ и го правеше само в мигове на печал. — Ето я мъдростта: „Няма друг бог освен Бог; Бог е един и може да има само един Бог“.
Хануман не каза нищо повече. Не спомена за Единствения спомен, както правеха други, нито загатна, че се е просветлил. Но всеки, който го срещнеше през следващите дни, неминуемо забелязваше сиянието, което излъчваше цялото му същество. Самият Данло го беше видял още с влизането си в стаята. И сега стоеше лице в лице с Хануман, търсейки източника на светлината, опитвайки се да разбере промяната, настъпила в него. Реши, че „просветление“ е неподходяща дума за спускането в най-мрачните части на същността. Мислеше си за великото спомняне на Хануман като за помрачняване, като за някакво негативно просветление, накарало го да потъне още по-дълбоко в гордостта и любовта към съдбата си. Би могъл да опише приятеля си като напълно разбуден, но и това не бе съвсем точно.
„Той е противоположното на разбуден“ — внезапно разбра Данло.
Всъщност противоположността на разбуждането не е сън, а по-скоро пълно осъзнаване на голямото „Не“. Данло можеше да види, че Хануман дълбоко осъзнава абсолютното отрицание на живота и че зад усмивките и мълчанието му се крие огромно страдание. Знаеше, че Хануман никога няма да има сила за такова страдание. Ако не бъдеше изцерен от основния си порок, докато потъваше в небитие и в преследване на лична божественост, неговата най-слаба част щеше да се разтвори и да го унищожи като пукнатина в морския лед под горещо слънце.
— След осем дни ще ни поканят пак — каза Данло.
— Навярно — отвърна Хануман.
— Калата е див наркотик — продължи Данло. — Див като морето. Винаги можеш да се загубиш. Но би могъл да се научиш… да ходиш навсякъде, където пожелаеш.