— Ти си пилотът, не аз.
— Но ти си сетик!
— Сетик съм — съгласи се Хануман и погледът му се зарея надалеч.
— Сетиците са майстори на съзнанието, нали?
Хануман сведе очи към сферата в ръката си и каза само:
— Нима?
— Калата е благословен наркотик. Врата… към най-дълбокото съзнание.
— Наистина ли мислиш така?
— Видях го. Наистина. Аз бях… това съзнание. Само за миг — но и съм опитал кала само един път.
Хануман погледна право в очите му и думите му се изляха като стопена скала, кипяща от отвор в земята.
— Видял си го. Не трябва да оспорвам твоето видение, нали? Ти знаеш каквото знаеш. Иска ми се обаче да можеше да видиш онова, което видях аз, дори само един път. Но това не е възможно, зная. Глупаво е да искам такова нещо. Ти имаш своето благословено съзнание — никога не се страхуваш от унищожение, никога не изпадаш в паника, никога не мразиш, никога не ти се гади от отвращение.
Известно време Данло го гледа, като се опитваше да сподави отчаянието, което стягаше гърлото му. После преглътна и каза:
— Но, Хану, да си спомниш себе си, древните еди, да осъзнаеш Единствения спомен — всичко е там, нали? Всички събития, цялата светлина, цялото време, всички възможности.
— Иска ти се да вярваш в това. Но всъщност това съзнание, този твой спомен за Бог е като капан. Мислиш за него като за лава, покрита с твърда кора. Внимателно пристъпваш, отпиваш трите си глътки кала, разчупваш кората и падаш вътре. И после: потъване, горене, унищожение, небитие.
— Не, тъкмо обратното — възрази Данло. — Да си спомниш себе си означава отново да станеш цялостен. Да станеш напълно себе си, дълбоката си същност и после всичко е радост. Просто чиста радост.
— Не, споменът е чист огън.
— Не, споменът е просто…
— Данло, изслушай ме! — Хануман посочи масичката, на която имаше ваза със седем златни слънчогледа. — Виж тези прекрасни цветя! Виждаш ли същото, каквото виждам и аз? Не странността им, дори не красотата им, а пламъка. Те изгарят очите ми. Гледам ги, мъча се да открия слънцето в тази грозна малка стая и очите ми горят. Мога да видя листата, отделните клетки, молекулите хлорофил, изгарящи за слънце. Спомена за слънцето. Всичко си спомня. Мислиш ли, че клетките на стъблото не си спомнят как са го отрязали сутринта? Мислиш ли, че не се гърчат от болката, причинена им от ножа? Мислиш ли, че не изгарят да се слеят отново с корена? Да, те се гърчат, да, те си спомнят, да, те изгарят! Всичко гори. Кожата на този грозен стол, на който седях два дни, гори със спомена за всяка рана и всяка болка, която тюленът е изпитал през живота си. Въздухът, които минава през устните ми, докато говоря сега: той гори. Аз дишам и с всеки дъх поемам молекула от предсмъртния дъх на всяко животно и птица, живели някога на тази планета. Паметистите са прави! Споменът за всичко е във всичко. И гори, никога не спира. Това е то споменът. Това съм аз. Не, не ти казвам това, защото чакам състрадание. Това е последното нещо, което бих поискал от теб. Но ти винаги си твърдял, че искаш да виждаш нещата такива, каквито са. Ако това наистина е вярно, отвори очите си и гледай.
Данло докосна белега над окото си и се взря в слънчогледите, после погледна Хануман. Ето го — най-добрия му приятел, обременен, нещастен, обречен, треперещ от неописуема болка и все пак по свой собствен начин възвисен. Той имаше свое собствено изгарящо виждане, уникална връзка със силите на вселената. „Прилича на пророк“ — помисли си Данло. Хануман спря пред камината умислен, обречен, сякаш той, само той бе призван да изпълни някаква огромна задача. На тъжното му, красиво лице се беше изписала убедеността, че всички сили на еволюцията още от началото на времето са се слели в него, че бъдещето на човечеството зависи от неговата воля, гений и сила.
— Спомняш ли си деня в шиховата горичка? — попита Данло. — Тогава ти каза, че животните, растенията и хората… не изпитват истинска болка.
— Спомням си — отвърна Хануман. — Тогава грешах и в същото време бях прав. Тяхната болка е истинска. Те страдат — всичко страда. Но това е нищо в сравнение с болката на боговете.
— Болката си е болка — каза Данло. — И ти си все още човек.
— Това е почти вярно. Смяташ ли обаче, че клетките в мозъка ми не знаят какво е да растеш безгранично? Те знаят, спомнят си. В мозъка ми гори огън, по-силен от всеки огън. Той е над всякакъв цвят, дори над светлината, и продължава да гори.
— Има начин да сложиш край на това горене — отвърна Данло.
— Не, Данло, не и в тази вселена.
Хануман спря до масичка край камината и повика Данло. Масичката беше ниска, квадратна и повърхността й бе от някаква прозрачна материя. Изглеждаше студена и в нея имаше нещо мъртвешко, сивкаво, и Данло не можеше да си представи как някой е могъл да направи толкова грозен предмет.