— Мисля, че ти имаш своя теория за съзнанието — каза Данло.
— Всеки сетик си има теория.
— Да, но чух, че си усъвършенствал вълновата теория… като част от дипломната си работа.
— Кой ти каза?
Данло сви рамене и отвърна:
— Аз имам много приятели, Хану. Те не могат да не говорят за онова, което правиш.
— И какво съм направил? — попита Хануман. — Просто се отказах от тази идея за съзнанието. Какво можем да кажем за чистото съзнание? То не е това, не е онова, движи се, не се движи, то е неопределимо, неизмеримо, парадоксално. В известен смисъл дори не може да се каже, че съществува.
— Но ти съществуваш. Ние съществуваме. Ние съзнаваме… че съществуваме.
— Може би.
— Всичко е там, в древните еди, Единственият спомен… който е един и същ във всеки от нас. Начинът, по който съзнанието става…
— Знаеш, че аз имам друг спомен от древните еди.
— Но на по-дълбоко равнище, където изчезват всички различия, където споменът е универсален…
— Всеки от нас създава своя собствена вселена, Данло. Данло докосна перото в косата си, после погледна към черната сфера в ръцете на Хануман.
— Мисля, че прекалено обичаш своята вселена.
— А защо повече да обичам този свят? Тази осезаемост от камък и материя, стремяща се към унищожение? Цялата грозота на свят, който загнива и се разлага или се разпада на части? Не, не мога да го обичам. В него има толкова много болка. Дори злоба. Виждал си децата на хибакушите — как живеят. Как умират. Казваш, че болката е осъзнаване на живота. Но не е така — болката се подиграва с живота. Животът в тази грозна плът, в която сме заключени, е само страдание и мъчение. Изгаряне безкрай. И какво гори? Ние ли горим? Какво всъщност сме ние? Ние сме чистият пламък и пламъкът гори, вярно е, но не изгаря себе си. В плътта ми гори пламък — може да се нарече система, програма или душа, няма значение. Аз не съм материя. Не мога да изразя колко мразя всякаква връзка с тази порочна розова тъкан, която никога не престава да гори! — Той се ощипа по ръката и дръпна кожата си. — Как да обичам тези обикновени елементи от кръв и кост, които държат затворена истинската ми същност? Казваш, че материята е ум, но не — материята е нещастие. Материята е променливост и разпадане. Докато сме обвързани с материя, ние се разлагаме атом по атом или бързо се разболяваме, но накрая всички загиваме. И тогава има само смърт и край. Унищожение. Споменът за всяко прекрасно чувство, което сме изпитали, или за приятелите, които сме обичали — всичко се изличава. И тъкмо затова трябва да открия начин да освободя огъня от плътта си. И желанието да избягаш е чисто човешко. Всички ние се стремим към това.
Данло наведе глава — беше си спомнил за болестта, отнесла цялото девакско племе. После докосна белега над окото си и каза:
— Наистина, всеки иска да избегне страданието. Но, Хану, твоят свят от кукли, тази твоя нова страст… това е бягство от материалната действителност. Спомнянето е бягство в материалната действителност.
— Не виждам разликата.
— Но това е основната разлика в света. Това е разликата между онова, което е действително… и онова, което не е.
— Трябва ли един сетик да слуша пилот да описва природата на действителността? — попита студено Хануман.
— Нямах такова намерение — отвърна Данло. После почука по стъклената повърхност на масата, сияеща от светлината на Ханумановите кукли. — Исках само да разгранича реалния живот… от симулацията на живот.
— Ха! Един пилот да прави подобно разграничение!
— Животът не може да се състои… от информационни битове.
— Бъркаш — каза Хануман. — Информацията е най-реалното нещо. Същността на всичко е чиста информация.
И Хауман разказа на Данло част от приноса си към сетическата теория за кръговата редукция на съзнанието. Призна, че не знае нищо за съзнанието, но знае почти всичко за ума. Целият ум, каза той (а и цялата материя), можел да се разглежда като точно подреждане на информация. Това особено се отнасяло за живота, за логичната форма, лежаща в основата на целия живот. Хануман твърдеше, че логичната форма на всяко живо нещо можела да се отдели от елементите на материалната действителност. Животът, каза той, човешкото себеусещане и съществуване като надарени с ум същества, можел да съществува само в тази логична форма, а не в материята. Човешките умове не били нищо друго освен системи, които можели да се кодират като програми и следователно да се съхраняват в кибернетичните пространства на компютър.