Внезапното завръщане на Хануман към философията на кибернетичния гностицизъм — вярването, че материята е зло и че умът или душата могат да се избавят от плътта и завинаги да се спасят в някакъв кибернетичен рай — удиви и смути Данло. От момента, в който бяха тръгнали за празненството на Бардо, той си беше мислил, че отчасти разбира влечението на Хануман към рингесизма: това си бе чиста ерес срещу фундаменталните доктрини на Кибернетичната универсална църква. Хануман обичаше да се прави на еретик, също както обичаше да играе шах. Обожаваше да се подиграва на лицемерието на църквата, в която се беше родил. Мразеше всичко в едеизма, особено лесните машинни екстази, които бяха възнаграждението на архитекта за пречистването на негативните програми от мозъка. Мразеше тази покварена стара религия и затова имаше намерение да изиграе ролята на пророк на новата вяра. И сега стоеше пред него, стискаше в ръце прецизно изградената топка от неврологици, гледаше го с отсъстващ поглед и собствените му думи сякаш натрапчиво го преследваха. Данло се чудеше дали Хануман наистина вярва, че умът може да се кодира като компютърна програма. Не искаше да си мисли, че приятелят му може да е неискрен, макар да се смая от мрака, който лъхаше от думите му. Можеше да види само бледата сянка на онова, което щеше да е очевидно за историците хиляда години по-късно: че геният на Хануман като човек и сетик щеше да внесе в рингесизма кибернетичния гностицизъм и екстатичното използване на компютъра и така щеше да предизвика появата на експлозивна и универсална религия.
Докато гледаше красивите кукли, сътворени от Хануман, Данло прокарваше пръст по перото в косата си. Освен стържещия звук от дращенето на нокътя му, в стаята беше съвсем тихо. Накрая той се приближи до Хануман и му каза:
— С годините ставаш все по-жесток. Към себе си.
— Може би — отвърна Хануман. — Макар че ако е вярно, от твоя страна е жестоко да ми го напомняш.
— Аз… извинявай — каза Данло и сведе засрамено глава. — Даже да съм жесток, не съм по-жесток от този грозен свят, в който съм роден.
— Светът си е свят. Вселената…
— Вселената върви към унищожение — прекъсна го Хаиуман. — Ако искаш да си представиш бъдещето на вселената, помисли си за Вилда. Десет хиляди светлинни години унищожени звезди и мъртви планети. Прах, гнилоч. Мисли за това, когато нощем поглеждаш през прозореца.
Данло притисна пръсти към челото си, после каза:
— Хану, никога ли не си стоял на океанския бряг точно преди да изгреят луните? Когато светът е само лед и звездна светлина? Защо всичко е толкова красиво?
— Наистина ли е красиво? Колко пъти съм те чувал да осъждаш този свят като шайда?
— Вярно е, светът е пълен с шайда.
— Тогава защо толкова сляпо се опитваш да го потвърдиш?
— Мислиш, че съм сляп… за света ли?
— Твоят стремеж да станеш асаря е стремеж на слепец.
— Но трябва да има начин да стигнеш отвъд шайдата. Да живееш, даже животът да е смъртоносен.
— Да живееш ли? — извика Хануман. — Това ли наричаш живот?
— Това е единственият живот, който някога ще имаме.
— Философия на слепец.
— Това е единственият живот, който бихме могли да имаме — каза Данло. — От всичките трилиони пъти, когато вселената е давала живот на живите неща, ти би могъл да се родиш… само тогава, когато си бил роден.
— Но защо човек изобщо трябва да се ражда?
— Не зная — отвърна Данло. — Но въпреки шайдата има нещо прекрасно в начина, по който вселената…
— Не, нашата вселена е порочна — прекъсна го Хануман и разтри зачервените си очи. — Ужасно и безнадеждно порочна. Накъдето и да погледнем: болест, заблуда, отчаяние. Навсякъде, всички елементи на това творение, неизменните закони на природата. Кой е създал тези елементи? Кой е написал тези закони? Бог ли? Тъпо е да вярваме в Бог, още по-тъпо е да пренебрегваме законите му. Ако изобщо е имало Бог, той трябва да е бил пиян, когато е създавал тази мерзост. Не, аз съм прекалено мек. Хайде да погледнем вселената такава, каквато е. Каква е тази безкрайна звездна машина, която ни натиска, докато кръвта ни изтече и умрем? Тя не е нищо друго освен компютър, направен от обикновена материя, програмирана според универсалните закони. Вселената изчислява последствията от тези закони. Защо? За да можем цял живот да се чудим ли? Не, не, не. Вселената е била програмирана да стигне до отговора на някакъв велик въпрос. Програмистът трябва да е получил отговора. Какъв въпрос, питаш се ти. Това е тъп въпрос, наистина, жесток въпрос, зададен по-скоро от математик или търговец: колко? Това е единственият въпрос, който задава вселената, и с всеки следващ път, когато дете умре от радиационни изгаряния или мъж остарее толкова, че забрави името и лицето на жена си, вселената все повече се приближава до отговора. Колко, Данло? Колко страдание и грозота може да понесе човек преди да полудее? Преди да се хвърли сред тълпите пред „Хофгартен“ със скърцащи зъби, от които капе пяна, с лазер или нож? Колко безумие може да понесе цивилизацията преди да започне да взривява звездите? Бог иска да знае. Не се заблуждавай, Бог е абсолютно жесток и тази вселена, която е създал, е ад. Бог иска да знае колко време можем да понасяме този ад, защото адският огън, който поглъща самия него, е безкраен, непоносим и никога не угасва. Бог измъчва творенията на собствената си ръка с надеждата, че ще се присъединим към него в страданието и така ще облекчим самотата на болката му.