— Промените, които си внесъл в церемонията, не са подходящи — няколко вечери по-късно каза на Бардо той. Бяха се уговорили да се срещнат в обсерваторията на върха на централната кула в дома му. Помещението беше кръгло, с каменен под и прозрачен купол. Вътре беше студено, но спокойно и уединено, и в ясни нощи се разкриваше прелестен изглед към Стария град. — Калата е благословен наркотик — продължи Данло. — Не трябва да молим на колене за две глътки от него.
Той заяви, че всички мъже и жени трябвало да могат да пият кала според нуждите и вдъхновението си, мнение, което споделяха мнозина от последователите на Бардо. Това мнение се лееше като мрачна подземна река на всяко събиране. Рингесисти с всякакъв произход негодуваха, че между всяко отпиване от калата трябва да чакат десет дни. Най-радикалните се обединиха в клика или по-точно в братство, за да си разказват спомените и да убеждават Бардо да остави урна с кала във входното фоайе, така че на влизане в дома му всеки да може да потопи ръце и устни в нея. Те мразеха покровителството на наставниците, дори това на майстори паметисти като Томас Рейн. Смятаха, че всеки трябвало да подхожда към великите спомняния индивидуално, без помощ, напътствия или чужда намеса. Да контролираш пътуването в себе си, вярваха те, означавало да попречиш на откритието, все едно да поемеш сред преспите и пукнатините на осветения от луната морски лед със навързани крака или да стоиш под странни нови звезди, покрил очите си с булото на чужди внушения. Твърдеше се, че само онези, които имали куража сами да се хвърлят в неизвестността, можели да се надяват да си спомнят себе си. Само онези, които сами придобиели проникновението и умението да пътуват в ревящата вселена в себе си, щели наистина да видят древните еди.
— Дори да предположим, че се съглася с теб, има и други съображения — каза Бардо. — Като собственик на тази къща и… хм, като инициатор на тези събирания, аз имам своите отговорности. За Бога, не можеш да си представиш какви отговорности! Имаш ли някаква представа колко храна изяждат всяка вечер моите четиристотин гости? Колко вино и тоалач изкъркват? О, Бардо е богат човек, казваш ти, но някога замислял ли си се колко струва контрабандното внасяне на кала в Града? Да, контрабандно. Недей да гледаш толкова изненадано, млади приятелю — откъде според теб идва твоят „благословен наркотик“? Не можем просто да го изстискваме като сок от кръвноплод в чаша, нали разбираш?
— Мислех си… че паметистите приготвят калата — отвърна Данло.
— Е, вярно е — приготвят я. На Симум. Известно ли ти е, че някога паметистите са били клон от сетиците преди и двете дисциплини да се слеят с Ордена? И знаеш ли, че сетиците са се установили на Симум главно защото там има растения, каквито не виреят никъде другаде в известната вселена? Не? Е, през всичките тези хилядолетия паметистите са запазили лабораторията си на Симум. Всяка година откарват малко количество кала на колегите си по всичките Цивилизовани светове. И в Никогея. И цялото това количество отива директно в кулата на паметистите. Разбира се, когато се съгласиха да ми помагат, Томас Рейн и неговите ученици донесоха със себе си личните си запаси от кала. Но те стигнаха за по-малко от десет дни. За щастие, бях успял да предвидя проблема и се бяха уговорил с един майстор на Симум — майсторът фармаколог на всички паметисти. Той обича парите повече от обета си. Може да се каже, че съм го подкупил — трябваше да му платя огромна сума, за да мога да натоваря на един от корабите си няколко варела кала. И това, млади приятелю, е източникът на твоя проклет наркотик.
— Но защо не можеш да синтезираш кала тук в Града? Лицето на Бардо стана тъжно като на клоун.
— Паметистите пазят добре някои от тайните си, пазят ги даже от самите себе си. Дори онзи продажен фармаколог изпитваше известни скрупули. Не мога да открия някой, който да знае как се прави кала, жалко. Не знае даже Томас Рейн, а той знае почти всичко. Пък и синтезирането на кала в Града е нарушение на споразуменията.
— Ако всичко това е вярно — каза Данло, — тогава трябва ли да ми казваш тези неща?
— Защо не? Да не си шпионин на господаря сетик и неговите слуги?
— Не — отвърна Данло. — Не съм шпионин, но все още съм калфа пилот… от Ордена.
— Да, Орденът. Е, проклет да е Орденът.
— Веднъж и аз се чувствах като теб — каза Данло. — Спомняш ли си? Но ти ме убеди да остана в Ордена.
— Нима? А, да наистина, жалко.
— Аз не съжалявам… че съм станал пилот — рече Данло. — Мечтаното време, числовата буря, звездите — научих толкова много.
— Ах — въздъхна Бардо, — но в моя музикален салон можеш да научиш повече, отколкото някога ще откриеш в галактическата пустош. Кой знае това по-добре от мен? Ти имаш дарба за спомняне, всички го виждат. Защо смяташ ти дадох постоянна покана за сбирките ми?