— Мислех си, че е защото… сме били приятели.
— За Бога, та ние сме приятели и сега! Макар да признавам, че трябва да съм две трети луд, за да съм приятел с още един Рингес.
— Приятелството ни изисква ли да пазя тайна… тайните на дома ти?
— Ами ако изисква?
Бардо впи поглед в него. Очите му бяха тъмни кладенци, пълни с тъга, войнственост и обич.
— Тогава ще пазя тайните ти.
— Наистина ли?
— Да — каза Данло и внезапно си спомни нещо: дори в ужасни мъки алалойският мъж не трябваше да разкрива на никой непосветен тайните на Песента на живота. Когато се налагаше, истинските мъже, Данло знаеше, можеха да мълчат като небето. Той погледна Бардо право в очите и рече: — По-скоро ще умра, отколкото да издам тайните ти.
— Наистина ли? Е, прекалено си благороден — вече съм го казвал. Всъщност ние нямаме какво да крием. Очевидно е откъде получаваме калата. Предполагам, че господарят паметист, ако не и господарят сетик скоро ще разкрият нашия фармаколог и ще го отлъчат. Затова сме се запасили с достатъчно кала за две години — освен ако ти и приятелите ти не я откриете и не я излочите.
Данло се усмихна и отвърна:
— Отпий три глътки от кала и ще станеш Бог.
— Трябва да си благодарен, че изобщо можеш да пиеш кала. Може и да не е задълго.
— Какво искаш да кажеш? — бързо попита Данло.
— Искам да кажа, че господарите на Ордена могат да попречат на младите калфи — и на всички останали — да се омърсяват със забранени наркотици.
— Да забранят използването на кала ли? — едва не извика Данло. — Как така? Ако го забранят, ще избухне война!
Данло смяташе, че най-страшният от всички ужаси на цивилизацията е начинът, по който цивилизованите хора винаги се стремят да контролират телата и умовете на другите. Тази вековна битка за власт беше довела до невероятно кървави войни. Бе учил достатъчно история, за да знае за войните на наркотика, водени на Старата Земя и на много от Цивилизованите светове. В тях бяха загинали милиарди хора. Данло си мислеше, че човешките същества отдавна — поне хилядолетие преди да започне втората вълна на Роенето — са установили правото при желание да променят съзнанието си. Самият той винаги беше смятал това за основно и неотменно човешко право, но сега Бардо намекваше, че не е така.
— О, война — каза Бардо и погледна през прозореца. — Някои войни ще се водят дотогава, докато последната жена роди последното бедно бебе.
— Дори войните на наркотика ли?
— Слушай, млади приятелю, всеки, който има достатъчно власт, може да обяви за незаконно каквото си ще. Или още по-лошо — да го направи недосегаемо.
— Но забраната на пиенето на кала… това ще е нарушение на споразуменията — възрази Данло.
— И какво от това? Мислиш ли, че споразуменията никога не са били отменяни?
— Зная… че са били.
— Всъщност — каза Бардо — няма нужда господарите да забраняват калата, за да отблъснат хората от Пътя. Трябва само да обезсърчат всички от Ордена да се свързват с мен или да влизат в дома ми. А могат да забранят имигрирането на търсачите на едите — изобщо да затворят достъпа им до Града. Могат и да разпространят слухове, че калата отравя мозъчните клетки. Или — признавам, че това е висша проява на параноя — тайно да пуснат отровена кала сред населението, за да обезсърчат употребата й. Ако пък ги принудим да прибегнат до крайни средства, могат дори да наемат поети-воини да убият лидерите ни.
— И затова ти ще омиротвориш господарите на Ордена, така ли?
— Да ги омиротворя! За Бога, бих искал да ги забравя, ако можех, целия прогнил Орден. Но не мога, жалко.
Данло отметна дългата си коса от очите си и каза:
— А не е ли възможно… да помогнеш на господарите да си спомнят древните еди?
— Да подкупя целия Орден, а? — изсмя се Бардо. — Ех, ако можех, бих подкупил цялата проклета вселена. Древните еди, тези проклети спомени са ключ към всичко. Спомените от бъдещето, които малцина от нас са виждали, нов начин на живот за нашия гаден вид. О, изслушай ме. Аз съм собственият си най-добър пропагандист! Но истината си е истина. Пътят на Рингес не е само някакъв култ, целящ да донесе на Бардо жени, пари и власт, заклевам се. Не само. Това е начинът, това е най-добрият начин човечеството да изпълни предопределението си.
— И ти вярваш… че нашето предопределение е да станем като богове? Наистина ли?
— Дали го вярвам! — изрева Бардо. — Та аз съм го виждал със собствените си очи! Видях баща ти, който стана проклет бог пред погледа ми.