„Вселената е утроба за възникването на богове“ — спомни си Данло, вгледа се дълбоко в очите на Бардо и каза;
— Отпий три глътки кала и…
— Твоят баща — прекъсна го Бардо — си спомни едите по-ясно от всеки друг, а никога през живота си не е опитвал кала.
— Често съм се чудил… какво си е спомнил баща ми. Какво е видял.
Бардо сключи ръце зад гърба си и започна да се разхожда из стаята. Крачките му бяха тежки и тромави.
— Е, ако е видял бъдещето, както вярвам аз, той е щял да разбере, че калата е опасен наркотик.
— Мисля, че с благословен наркотик.
— Нашите врагове — отвърна Бардо — вече задават въпроса как е възможно какъвто и да било наркотик да предизвика такова възвишено изживяване като спомнянето на древните еди.
— Но защо се съмняват в това?
— Ами това е старият проблем за химическите вещества и съзнанието. О, за материя и дух. Всеки знае, че дълбокото спомняне е духовно изживяване. Загадка е как е възможно сокът от някакви проклети растения да приближава някого към Бог.
— Но тук няма загадка, Бардо. Арфистката дърпа струните на гошарпа си и свири рапсодиите на Айондела. Обикновеният гошарп, този инструмент, направен от жица кася и каменно дърво… сътворява най-прекрасната музика. Човек отпива три глътки кала и възпламенява невротрансмитерите, ацетнлхолин, триптамин и серотонин. Нима музиката на ума не е толкова прекрасна, че да се създава с… тези благословени молекули?
— Томас Рейн ли ти обясни химичното въздействие на този наркотик? Тогава знаеш колко опасен е всъщност.
— Но опасността — отвърна Данло — е просто лявата ръка на възнасянето.
— Така казва Данло Дивия — въздъхна Бардо. — Ти отпи своите три глътки кала и постигна своето възнасяне. Други са имали, хм, други изживявания.
— Хануман ли имаш предвид?
— Известно време, млади приятелю, се страхувах, че ще полудее.
— Ами ти?
Бардо изду бузи, после каза:
— За толкова страхлив ли ме смяташ, че да не отпия три глътки? Е, тъкмо това направих. В шест различни вечери. И всеки път беше пътуване в рая и ада, нещо като божествена лудост. Спомних си себе си, струва ми се, но това всъщност не бях аз, аз бях моите спомени или станах моите спомени по някакъв адски начин, но нещо повече, аз… хм, по дяволите, млади приятелю! Кой може да говори за тези неща?
— Но ако ние не говорим за древните еди, кой друг ще го прави?
— Несъмнено скептиците, които никога не са се спомняли, ще дрънкат наляво и надясно и подробно ще обясняват заблудите на нашия наркотик.
— Тогава ще трябва да кажем на хората истината.
— И как ще го направим?
— Като използваме най-истинните думи, които успеем да намерим.
— Какви думи?
— Какви ли? — Данло затвори очи и докосна перото в косата си. — Трябва да кажем, че звездите, скалите и мечтите на мъжете и жените… споменът за всичко и всеки се съдържа в древните еди. Бдите са пълни като преливаща чаша вода и в същото време са празни като Празнотата, безкрайно празни, по-празни от пустошта отвъд Южната стена от галактики. Винаги ще има… място за още спомен. Ето какво сме видели: че споменът постоянно се създава и унищожава и че е вечен. И всичко е спомен, нали? Вселената е като океан, ревящ от спомен. Аз съм древните еди и това е моята истина, и ти също си, и това е твоята истина, и хората забравят това почти в мига, в който го видят. Трудно е да си спомниш едите. Най-дълбоката част. Тя сияе във всичко, тя е светлината, която ослепява. Тя е като танц на звездна светлина, безкраен фотонен поток, винаги в движение, винаги прекрасен и не е възможно истински да го видиш. И багрите, искрящи, преливащи една в друга, безкрайните точици от сребристо, лилаво и живо злато — всички цветове и дори такива, каквито никога преди не съм виждал, нито пък съм си представял. А зад цветовете и движението цари пълна неподвижност, тишина, по-реална от скалите, вятъра или морския лед. Това е просто чист спомен. Аз съм тази тишина, наистина, и нищо друго. Както и ти, и всичко.
Данло замълча и притисна чело в стъклото. Беше толкова студено, че опари кожата му. Дълго стоя неподвижен, загледан в прекрасните, спокойни светлини.
— Данло?
— Да?
Бардо се приближи до него и го прегърна. Гласът му бе почти шепот.
— Онова, което току-що каза — наистина ли ще го кажеш на хората?
— Да, защо не?
— Ами, твоите думи, колкото и да са хубави, сами си противоречат. Ти каза, че едите били празни и пълни, тихи и ревящи като проклетото море, и всичко това едновременно. Неподвижни и все пак винаги в движение — не се ли страхуваш, че хората ще ти се смеят?
Данло се усмихна.